PR ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Като правило има два периода, когато българските политици се вкопчват в PR-а – преди избори и по време на криза. Кой знае защо в „нормална” ситуация повечето от тях са в позата „аз си знам най-добре” или гледат на PR-а като на своеобразна декорация – джуфка, която могат да си вържат на дрешката, за да изглеждат по-добре на фотошоп. преди последните местни избори един млад политик даже беше заявил на всеослушание, че политическата сила, която представлява, няма да работи с PR-агенция, понеже тези фирми само „харчели пари”. Като започна кампанията обаче неговата коалиция взе не една, а три PR-агенции. В резултат събраха толкова гласове, колкото ако бяха били тъпан на площад „Св. Неделя”. Затова обаче си бяха виновни те, а не агенциите. Защото PR не се прави само по време на избори. Нещо повече – за да имаш добър изборен PR, трябва да си имал такъв и в началото на мандата, и по-средата му. Същото важи и за политиката, която упражняваш.

Тази българска политическа практика винаги води до един и същ предизборен драматизъм. Управляващите винаги са имали изключителни достижения, които, кой знае защо, не са успели, да обяснят на народа. А опозицията, също по неведоми причини, все не успява да представи себе си като алтернатива.

Уви, в политическата комуникация и политическия PR няма бързо наваксване, а само непреодолимо изоставане и обикновено безрезултатни действия в последния възможен момент. Само сравнете какво правят в комуникационно отношение съвременните партии в Европа и САЩ и повечето от посестримите им у нас. Първите си имат активен партиен живот, нашите си имат партийни клубове, превърнати в мърляви кафенета.

Модерните партии общуват с избирателите си всяка минута чрез всички възможни канали в Интернет

– блогове, чатове, социални мрежи, качват речите си в You Tube и събират гласоподаватели през Facebook.  У нас все още е събитие правенето на уеб-сайт, да не говорим за тежките усилия този сайт да бъде актуализиран или превърнат в атрактивна медиа и компетентен източник на информация за гласуващите.  По света лидерът, кандидатите и програмата са ясни месеци, че и години преди деня на вота. Във Великобритания Дейвид Камерън се готви за министър-председател вече пета година, води кабинет в сянка, ходи с велосипед до британския парламент и прави екологична политика.
У нас няма лидер, който да не в криза; реденото на листите е като латино сериал с много любов, омраза, скандали и кръвно-обидени роднини, а коалициите са шедьоври на изборния тарикатлък, които по правило се регистрират в последния възможен час.
 
В търсачката Google, под слоугана на кампанията на Барак Обама Yes We Can, излизат 106 милиона страници. В България, четири месеца преди изборите, най-актуалното „политическо” изречение е онова за „лошия материал”.

Разликата между „Заедно можем повече” и Yes We Can е светлинни години. Първото е пожелателно мислене, второто е действие.

Гласове се привличат с действия, не със заклинания.

Изборите в България в повечето случаи хващат политиците неподготвени, като че ли става дума за първи сняг, а не за четиригодишен, установен от закона, цикъл. Българските избори винаги са на ръба на кризата и във фазата на кризисния PR. А с кризисен PR се контролират щети, не се печели доверие и гласоподаватели. Липсата на нормална политическа комуникация и PR в неизборна ситуация, не може да бъде компенсирана и от най-добрия изборен PR.

Българската политика страда от тежък комуникационен дефицит. За българското политическо пространство все още най-важният въпрос е „Кой да говори?”, а не „Как се говори?” или ако щете „Колко да се говори, кога, на кого?” А за слушане и вслушване пък изобщо и не става дума. Любимият на повечето политици спешен предизборен PR,  рядко води до качество на политическата комуникация, а по-скоро произвежда количества – плакати, листовки, шапки, фланелки, значки, концерти и прочее. 

Изненадани от изборите, политиците у нас се топлят на голямата си илюзия, че PR-ът ще им реши проблемите – с медиите, със социолозите, с липсата на електорат или демотивирания такъв, с липсата на харизма, на лидерство, на успешна политика, на всекидневна комуникация с обществото. При толкова много проблеми, става ясно, че проблемът е в политиката, а не в PR-а.