„ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ” ИЛИ ГОЛЯМОТО ГОВОРЕНЕ

Преди време говорихме за положението в държавата с един роднина. У нас всички разговори рано или късно гравитират до “положението в държавата”, така че дотук - нищо чудно. Човекът се позова на реплика от едно телевизионно предаване: “И дори онзи, поетът, каза същото.” “Кой поет?” попитах го. “Ами кой беше... Стефан Цанев”. “А ти какво си чел от Стефан Цанев”? “Нищо – каза той. – Но нали всеки знае, че той е поет”.
Нормално е да има разлика между броя на хората, които познават някой автор по име, и броя на читателите на този автор, които със сигурност ще са по-малко. Достатъчно е да си припомним кадри от погребението на Жан-Пол Сартр, на което тълпите се люшкат насам-натам като на политическа манифестация. Трудно е да повярваме, че за последно сбогом са дошли единствено читателите на “Погнусата”. Важен въпрос за присъствието в една култура е това завъртане на едно или друго писателско име из медии, салони, учебници, изследвания и акции. Реално важният въпрос за четенето обаче е самото четене. Мисля, че

книжовният щурм по БНТ от последните месеци

като всяко нещо, което се прави еднократно, спонсорирано и под формата на състезателна игра, беше частично успешен по първото направление и доста съмнителен по второто.
Кампанията “Голямото четене”, замислена някъде из чреслата на Би Би Си и творчески претворена у нас, имаше за цел да направи така, че да се заговори отново за книгите. Да получат те медийно внимание и да се събудят дискусии за четенето, които – предполагам – да го изтеглят обратно в списъка на престижните дейности, споделяни по молове, офиси и коктейли. В случая “книгите” са толкова общо понятие, колкото са и “читателите”. В очите на един конкретен читател всяка книга е конкретна и връзката между “Патиланско царство” на Ран Босилек и “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин може да се търси само в хартията, върху която са напечатани. Хората постоянно продават книги на антикварните книжарници. Това не означава непременно, че са повели лична война срещу печатното слово, а че са готови да запазят в домовете си само това, което ценят. Никой не може да бъде еднакво близък с всяка книга, нито с всеки човек. При толкова общ формат, разперил крилете си над цялата четена и нечетена литература, ползата може да бъде само най-обща.
И понеже май никой вече не вярва, че написаното в една книга е достатъчна причина някой да си я купи, покрай “Голямото четене” се нагледахме на спортисти с книга в ръка, на строени по площадите ученици и на ръководители от местните администрации, размахващи неразгръщани томчета. Добре е след “Голямото четене” да мине една кампания “Голямото изпитване”, за да се разбере колко от тези, които препоръчваха разни книги, са ги прочели. Не е изключено тогава всенародните тържества да посмекчат тона си.
Странно е, че именно “отвореността” на кампанията, или по-скоро жаждата й да привлече максимален брой участници, я прави невъзможна за тълкуване.
Идеята всеки да гласува за своята любима книга показва, че тази книга спокойно може да е единствената прочетена от него книга през живота му. Тогава за какъв избор става въпрос? А как можем да сме сигурни, че и тя е прочетена? Няма да коментирам дали е възможно да обичаш книгите и да харесваш само една от тях.
Самото гласуване е  “без ограничения”, което показва, че един-единствен човек може да си гласува сутрин, обед и вечер за една и съща книга. По този начин той е в състояние да създаде цяла армия от несъществуващи в никоя друга статистика фиктивни читатели, нещо като агент-Смитовци с една и съща книга в ръка или още един остров до този на лилипутите, само че населен от литературни фенове. Не смея да си помисля, че някой може да е гласувал сам за себе си, но не изключвам помощ от роднини, колеги, съпартийци и приятели. Анонимността рядко прикрива най-благородните ни страсти, а

платените есемеси са открита покана за лобизъм (и печалбарство)

в стил “Биг Брадър”. Всъщност това са си похвати, присъщи на телевизията, но нали сега тя, силната, се е втурнала да помага на четенето, нека световният роман сведе поглед с признателност и вземе краищника.
Въпросът  “харесвате ли този роман или не” при цялата си мъглявост е доста по-прецизен от “кой е любимият ви роман”. Първият въпрос се отнася до впечатлението, което дадена книга ви е направила, а вторият – до впечатлението, което вие самите се надявате да направите на питащия. На първия въпрос се отговаря със сумата, която сте склонни да похарчите в книжарницата, а за втория е достатъчно да мобилизирате паметта си за всичко дочуто от литературните разговори. От стоте книги, класирали се в “Голямото четене” , си личи, че дочутото подозрително често идва от часовете по литература. Така Димитър Талев се появява с цели пет заглавия. Този брой се оказва недостижим за всички добрали се до класацията кримки, трилъри и мафиотски романи накуп, барабар с “Името на розата”. Ако гласуващите са били честни в мнението си, явно непрекъснато купуваме книги, които презираме.
От резултатите се вижда още, че “Голямото четене” спокойно може да бъде прекръстено на “Голямото ровене из паметта”, освен ако не са гласували цели училища под строй. Детско-юношеската литература присъства с около 15 заглавия, като между 67-о и 70-о място са “Ян Бибиян”, “Емил от Льонеберя”, “Алиса в страната на чудесата” и “Приказка без край”. Следващата по ред е “Белият зъб” – книга, която традиционно се изчита на много млади години, но в нея героите все пак са големи хора, та не я включваме в серията.
“Голямото четене” може да бъде преименувано и на “голямото гледане”. “Властелинът на пръстените”, “Граф Монте Кристо”, “Пътеводител на галактическия стопаджия”, “Гордост и предразсъдъци”, всички Хари Потъровци и др. имат съвсем пресни киноверсии, а “Време разделно”, “Отнесени от вихъра”, “Името на розата” отдавна са класики на екрана. Киното, което е изкуство само по себе си, но направи така, че само за два часа човек да остане с чувството, че е прочел роман от петстотин страници, е на път да се намеси още веднъж. Дванадесетте финалиста ще бъдат представени по БНТ и с филм. Ами дето се казва, да си дойдем на думата.
Според статистиката “в първия етап броят на подадените гласове е 68 021. Мъжете са 31.62% , жените са над два пъти повече - 68.38%. Най-много са гласувалите от 21 до 40 години - 49.68 %, хората с висше образование са 71.83 %, най-много са от София - 37.94 %”. Ако никой не се е доизмислял при представянето си, в “Голямото четене”

основният гласоподавател е висшистка на средна възраст от София.

Напълно е възможно. И все пак дали точно това са читателите или това е една традиционно активна в интернет група, отново никой не може да каже. Аз лично не съм гласувала. За мен четенето е удоволствие, вглъбяване, мълчалив разговор, пренасяне в друг свят и научаване още за този. Самата мисъл, че трябва да поставя на състезателни начала книги, които съм харесвала в различни периоди от живота си и поради различни причини, ми е непривлекателна. Едва ли съм единствената.
В крайна сметка какъв беше резултатът от “Голямото четене”? Едно голямо говорене. Реклама, която – както повечето реклами – успя да привлече вниманието единствено на тези, които вече са спечелени за каузата й. Класация, която има сериозни трудности да покаже какво точно показва. Кампания в гледки и картинки, насочена към литературата изобщо, както Делю Хайдутин към Космоса.
Шарен автобус под звуците на Вивалди.