ДОЦ. ИСКРА БАЕВА И ПРОФ. ИБРАХИМ ЯЛЪМОВ: „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС” – КАЗАНО, ПРЕМЪЛЧАНО И ЕКСПЛОАТИРАНО

Анализатори  твърдят,  че бедата не е в това, че не се говори открито за „възродителния процес”, а че няма цялостен прочит на този процес. Мислите ли, че липсва другият поглед върху събитията отпреди 20 години, за да се сглоби картината, има ли монопол върху истината за него?

Искра Баева: Няма никакъв цялостен поглед върху възродителния процес, ако изключим тогавашния официален прочит на медиите и на държавата и неофициалният чрез западните радиостанции и събиране на декларации на студентските организации. Отвъд тези два прочита няма нищо.
В края на 1989 г. е взето решението за отмяна на българските имена и оттам-нататък се мобилизира говоренето по възродителния процес само вътрешно политически. Не че го няма написано и го няма в учебниците по история на България, но тъй като това е последен период от историята на България, никой учител не стига в преподаването до този период. Цялата ни образователна система е обърната към кандидатстудентските изпити, а при тях няма нито една тема след 1925 година, освен за Втората световна война. В масовото съзнание възродителният процес съществува като заклинание от миналото. Просто няма никаква представа за „възродителния процес”.

Ибрахим Ялъмов:  Има едно схващане за „възродителния процес” на базата на тогавашните изявления и информация. Но задълбочен и обективен анализ днес - и на процеса като цяло, и на майските събития, няма. Излязоха книги по темата, аз също написах книга за историята на турската общност, по-голямата част е за „възродителния процес”. Любопитно е, че академичната общност не прояви интерес към нея, тя се чете много от нашите изселници в Турция. Но дискусия сред колегите ми не се получи.

И.Б.: Темата не е в съзнанието на обществото. В академичните среди на историците има книги по проблема, има и книги от бивши офицери, което е другият поглед върху събитията. Бившият вътрешен министър Димитър Стоянов написа „Заплахата”, Стоян Михайлов - „Възрожденският процес”, „Турският тероризъм и аз - един от тях”, има други книги на Бончо Асенов. Публикациите са достатъчно. Предстои да излезе първи том на сборник с документи по „възродителния процес”, който е част от голямо проучване - мое и на Евгения Калинова , на архива на МВнР, на МВР, на БТА. Докато изследването на колегата Веселин Ангелов беше само въз основа на партийния архив. Изследвания за този период от историята ни има, но в обществото няма нито интерес, нито представа за това време. Издава се и се чете в една тясна общност, какъвто е примерът с изселниците, лансира се от ДПС. Книгите на „другата страна” – офицерите от Държавна сигурност, се четат от тяхната си общност и няма допирни точки между двете.

Кого ползва това и кой трябва да сглоби картината на този процес, защо от избори на избори се говори за римейк на онези събития?

И.Б.: Не мисля, че това се прави съзнателно и че някой се ползва от това. А говоренето за възраждане на „възродителния процес” не се прави нито от една от двете общности, които го описват. Говори се чисто политически с предизборни цели - от ДПС по един начин, от „Атака” и другите националистически партии по друг. Но не мисля, че това разделяне на изследванията е инспирирано от някого. Това е естествено развил се процес. Защото, като всяко историческо събитие, „възродителният процес” има две страни. С отминаването на времето хората си го припомнят всеки от своята гледна точка. Наистина липсва допирането, конфронтацията в смисъл на запознаване на тези две гледни точки.

Все пак националистическите партии и политическата класа като цяло се възползва от тази празнота и незнание.

И.Я.: От липсата на един задълбочен анализ на причините, целите, характера и последиците на „възродителния процес” се възползват политическите партии - преди всичко крайно десните и ДПС в определен смисъл, и печелят популистите. Но те само се докосват до темата и не си поставят за задача да анализират и да кажат нещо конкретно.

Смятате ли, че ако някой от политическата класа все пак е длъжник, за да се затвори политически и исторически този страница, това е Ахмед Доган?

И.Я.: Задълбочен анализ трябва да се направи и не е необходимо след него да се връщаме към темата всяка година и на всеки нов вот.

И.Б.: Като професионален историк ще кажа, че да имаш спомени за някакви събития от едните и от другите участници в тях е много хубаво, но не е достатъчно. За истинския анализ на първо място са нужни документи - партийните, на Държавна сигурност, външнополитическите. Към този масив трябва да се добавят спомените. И след това да се направи един истински исторически анализ, освободен от лични пристрастия, спокоен и уравновесен.

Рано ли е още това да се случи?

И.Б.: По-скоро трябва да се намерят подходящите хора за това, които нямат личен ангажимент или могат да го преодолеят. Не казвам, че след като този анализ бъде направен, ще приключи темата за „възродителният процес”, защото тя има най-различни аспекти. Участниците са още живи, могат да разкажат още за своите виждания. Но дори и след това не мисля, че политиците ще престанат да се занимават политически с „възродителния процес” - това е неизбежно. След като има националистически партии и турска партия в България, те ще се възползват. Но поне ще може да им се отговаря въз основата на сериозни изследвания – исторически и политически.

И.Я.:Подходът към събитията може да бъде исторически или социологически, важно е да са налице документите. Документацията дотук вече дава възможност да стигнем до отговора кои са причините от вътрешен или международен характер за „възродителния процес”. Важното е обществото да стигне до извода, че целите, които с този процес са си поставили управляващите в България, са непостижими, особено  в началото на 21-ви век.

И.Б.: Не мисля, че има спор по този въпрос в българското общество. И репликата на Бойко Борисов, че одобрява целите, не и средствата на „възродителния процес”, е обърната към миналото, не към настоящето.

И.Я.: Има една теза, която излезе, когато БСП спря „възродителния процес” с връщането на имената. Тя е, че този процес е естествен и той щи продължи, но с други  методи. Тази идея, според мен, има доста голяма популярност сред определени среди на обществото. Затова е важно да кажа, че проблеми на етническата идентичност на турското население в България не се решават. Съхраняването на идентичността е тясно свързано с езика. Когато прокарахме във Великото народно събрание текст за изучаването на турския език, бяха се записали 106 хиляди деца. Сега майчиния си език изучават 17 000.   

И.Б. Но има разлика между 1989 и 2009 година. Минали са 20 години. Съпротивата срещу отмяната на „възродителния процес” тогава беше силна. Довчера тези хора са осъществявали „възродителния процес”, но изведнъж им казват обратното и те се съпротивляват. Не мисля, че в съвременна България днес има сериозни части от българското общество и сериозни политически сили, които да смятат, че „възродителният процес” е бил нещо добро и може да бъде продължен в бъдеще.

И.Я.: Малко неправилно ме разбрахте. Дали се мисли така или не, няма значение. Обективно обаче не са взети необходимите мерки и не са създадени условия, за да се съхрани и развие по-нататък културната и религиозна идентичност на българските турци.  

Кой пречи за това, след като държавата е осигурила такава възможност?

И.Я.: Министерството на образованието поставя изучаването на майчиния език в една група с английски, немски, френски езици. И пред детето и родителите се поставя въпроса: изучаваш или турски, или английски. С министър Даниел Вълчев имах спор в комисията по правата на човека в парламента. Поставих въпроса за акредитация на Висшия ислямски институт, който е открит с решение на Министерски съвет. Издаваме дипломи, валидни в системата на Главното мюфтийство. Министърът заяви, че институтът е незаконен и издава незаконни дипломи. Да не говорим как се изучава религията в училищата. Тук сме на една позиция със Светия синод. Да не говорим за финансовите ни трудности.

Добре, но нали ДПС е във властта, кого представлява тази партия?

И.Я.:  Мисля, че всички партии подценяват тези проблеми, ДПС – включително. А те засягат културната идентичност на българските турци. Сега излезе разпореждане в училищата да се говори само на български език. А у нас според идеята за билингвизма децата трябва да изучават и майчиния си език. Мисля, че с изучаването първо на официалния език децата не могат да усвоят нито българския, нито турския език. Може би е по-добре до четвърти клас да усвояват майчиния си език и на тази база след това да се усвоява българския.

И.Б.: Съжалявам, но с много неща няма да се съглася. Първо, държавата е длъжна и го е направила, да осигурява на децата изучаване на майчиния им език за всички – турци, арменци, евреи. Децата имат набор от избираеми предмети и тяхно право е по воля на родителите да изберат какво да учат. Не може да се обвинява държавата, ако родителите не избират за детето си да изучава майчиния език. Но има и много важен принцип - за светската държава и образование. У нас образованието по традиция е светско. И аз не съм съгласна категорично с позицията на Светия синод, че в училищата трябва да се изучава православие. В българското училище трябва да се изучават познание на децата за религиите. Да, всяка църква може да създава неделни училища и да проповядва. Но светското училище не е място да се изучава едновременно православие, юдаизъм, ислям. Това не само ще създаде разделение, а и конфликти между децата. Затова училището и образованието ни трябва да остане светско. И това едва ли е оборимо за държава, член на Европейския съюз. А нима в Турция има билингвизъм?

И.Я.: Когато обсъждаме тези въпроси, не бива Турция да ни е пример, защото те сега започват да решават подобни проблеми с допускането на предавания на кюрдския език по радиото и телевизията и с изучаването му, например. Нека видим практиката в САЩ.

И.Б.: Само че ние сме в Европейския съюз, ние сме европейска държава. И затова нека се изучава турски език, разбира се, нека има културна автономия, възможности да развиват своята култура. Но не можем да се върнем във времето на държавния социализъм, когато до 1958 г. са създавани турски училища до гимназията и до три специалности в университета - турска филология, турска математика и турска история, които са подготвяли учители за тези училища. Защото тези деца не могат да се интегрират после в обществото. Не мисля, че това е добър пример.

И.Я.: Едно е обаче да декларираш, а друго да създадеш предпоставки за това. Според закона за вероизповеданията от 1949 г. се приема принципа на свобода на изповядване на религиите, а не се прилагаше на практика. Аз мисля, че въвеждането на религия в училищата като отделна дисциплина няма да засегне изцяло светския характер на училището, защото другите предмети се преподават традиционно. И ние, и Синодът смятаме, че изучаването на религиите не може да доведе  автоматично до разединението на децата. В осми клас е подходящо да се изучава история на религиите.

И.Б.: Към история на религиите аз нямам забележки.

И.Я.: С това искам да кажа, че се отделя определено внимание и на  другите религии - да се преподават обективно и да се възпитава в дух на толерантност, децата да разбират религиозния плурализъм и т.н. Говоря за идеалните неща. От тази гледна точка мисля, че сме в началото на решаването на много въпроси.

Нека се върнем към темата за „възродителния процес”. Какво още трябва да знае обществото за него?

И.Б.: Не, аз не мисля, че трябва да я „приключваме”. Мисля, че тя трябва да влезе в българската история, този проблем да се изучава и да стане част от общественото съзнание. Смятам това за най-добрият вариант на принципа, че не трябва да се повтарят грешките от миналото. А мисля, че е правилно в българското училище да се говори на български. Проблемът, особено в някои райони, е в изучаването на български език. В някои семейства не знаят добре български и децата няма къде да го научат освен в училище. И сега с матурите и различните нива от четвърти клас нагоре на тестване на подготовката именно с деца от такива семейства се получава голям проблем. И така те не могат да се интегрират и реализират в българското общество.

И.Я.:  Но още веднъж ще поставя въпроса дали децата ще усвоят по-добре български език, ако се изучава успоредно с турския или е по-добре това да става след четвърти клас?

И.Б.: Турският език се овладява главно в семейството. Няма забрана турците да си говорят помежду си на турски.

И.Я.: Българското общество още не е готово да приема другостта като нещо различно, а все още я възприема като враг и заплаха. Явно идеален модел за това няма, но френското общество все пак може да ни е пример.  

А какво можем да кажем за толерантността и на българи, и на турци, за т.нар. български етнически модел, който се твърди, че ни е спестил събитията в бивша Югославия? Или и толерантността ни е мит за политическа употреба?

И.Б.: Напротив, има я. И това е причината мащабната кампания за насилствена смяна на имената на 850 хиляди граждани, която завърши с много големи човешки трагедии и в турската, и в българската общност, но и с едно вътрешно разделение. Имаше част от българското общество, което се противопоставяше на процеса. Но в нито един момент не е имало опасност за избухване на конфликт, подобен на тези, които видяхме при разпадането на Югославия. Струва ми се, че причината за това, че при нас от една страна беше държавата, която осъществяваше насилие срещу турската общност в България, но българите не бяха участници в този спор. Разбира се, че държавата участваше, но обществото не беше така разделено и противопоставено едно на друго. В крайна сметка българските турци и българите у нас, никога не са стигали до граждански конфликт, който да раздели обществото.

И.Я.: Доста неща още трябва да знаем за „възродителния процес”. Аз бих искал да се разкрие ролята и мястото на българското население по това време. Когато сменят имената, българското общество е по-пасивно, а при „Голямата екскурзия” българските граждани вече заемат по-активна позиция в защита на интересите на турските си съграждани.

И.Б.: Но има голяма разлика в реакциите в смесените райони, където българите се чувстват малцинство и застрашени, и тези в София например. Този проблем в т.нар. чисти райони почти не съществуваше, имаше само официална информация. А вече през 1989 г. при „Голямата екскурзия” обществото беше въвлечено, имаше гражданска мобилизация.

И.Я.: За няколко години след събитията обществото ни без особени проблеми преодоля напрежението. Добрите отношения между хората, т.нар. комшулук, си каза думата. Но и на политическо ниво основните партии навреме разбраха, че разиграването на етническата карта няма да донесе добро на България.

И.Б.: Югославският опит изигра позитивна роля за България.

И.Я.: Сега става дума за някакви рецидиви. Но има и друг проблем - ние нямаме достатъчно обективен анализ по редица въпроси от нашата история. Даже имаме някои въпроси за решаване и това може би дава шанс на някои политически сили да се възползват от това незнание. Партиите, които изваждат етническата карта, обикновено нямат алтернативна и силна програма. И тези лозунги са като компенсация. Никога не можем да отнемем от тях тези козове, но можем да ги ограничим.

И.Б.: Партиите, които размахват етническа карта, обаче не са толкова националистически на тези избори, колкото популистки. Защото причината - най-вече „Атака” - да започнат такава пропаганда, свързана с „възродителния процес” е по-скоро след вслушване в нагласите в самото общество, в това какво си говорят хората и какво „върви”. А това в голяма степен се дължи и на ДПС. „Атака” е като криво огледало и отговор на ДПС. Аз не отричам, че Движението много умело се задържа най-дълго във властта от всички партии на прехода. И това породи в електората на другите партии опити да търсят и намерят в лицето на ДПС виновника за собствената им лична маргинализация. Този тип популистки партии дават този лесен отговор. Но нито една от тези крайни популистки партии няма да влязат в управлението. А дори да се създаде такава опасност, те не биха могли да управляват с такава платформа на омразата.

И.Я.: Затова е важно по-добре да се разбира политическото минало. А политическите партии взаимно си помагат и легитимират. Но ние трябва да ценим начина, по който като общество излязохме от „възродителната” криза. Което говори, че има сериозни ресурси сред българското и турско население. Т.е. хората ни са готови да оставят лошото в миналото, да изведат напред  добрите отношения. За съжаление, взаимното доверие не е възстановено докрай. И затова тонът, който задават партиите, е безотговорен.

И.Б.: Партиите мобилизират електората си на базата на разделението. Репликата на Бойко Борисов за целите и методите на „възродителния процес” стана христоматиен пример. Макар, че ако ме питате, той не мисли сериозно това, което ни каза чак от Чикаго. Но то веднага имаше своя отзвук в предизборния шум.