КАК ИЗБРАХА НОВИЯ ШЕФ НА НАТО?

Отговорът на големия въпрос „Как се избира шеф на НАТО?” е, както казват старите хора у нас, прост като фасул – с пазарлъци. Макар че навлиза в нашия език от турския, думата „пазарлък” по произход е персийска и всеки знае, че тя се използва за означаване на процес, в който две или повече страни се уговарят, с цел да се постигне някаква отстъпка – в цена или друго. Та и без да са изобретили термина, турците доста добре се справят с пазарлъците. Да бъдат добри търговци е нещо, с което се раждат, а може би нещо, което носят в гена си. За пореден път го доказаха в процеса по избирането на новия генерален секретар на НАТО…
А този процес започна още преди месеци. Вероятно в България нямаше да го забележим, въпреки че вече точно пет години сме член на организацията, но пък у нас се случи едно, не уникално, но доста изненадващо събитие. Бившият външен министър Соломон Паси реши да издигне своята кандидатура за най-високия пост в организацията. Смелият му ход смая и собствената му партия НДСВ и правителството, като последното в крайна сметка се видя принудено да подкрепи номинацията на Паси. Иначе доминиращите в кабинета на Сергей Станишев БСП и ДПС щяха най-малкото да строшат хатъра на коалиционния си партньор.
В съвременния свят обаче има една наука, която се нарича Public Relations, накратко PR (пиар), която неправилно се превежда като „връзки с обществеността”. Или поне този превод доста ограничава значението на научните и практически постижения на дисциплината. Става дума за комуникация, за общуване, но не само с обществеността, а и с други фактори, които имат решаващ глас при вземането на едно или друго решения – независимо дали иде реч за покупка на нови обувки, за внедряване на решението на едно правителство или, както е в случая, за налагане на кандидатура за шефското място в една изключително влиятелна международна организация.

Точно пиарът бе и най-слабото звено във веригата „Паси – българско правителство – НАТО”.

Прекалено много първите два фактора комуникираха с обществеността, но твърде малко сториха те, поне от очевидните признаци, за да общуват с решаващите гласове в НАТО. Вярно, Соломон Паси е познат не само в България, но и в Източна и Западна Европа, вероятно и в САЩ, като най-големия сторонник у нас на членството ни в НАТО и на засилване на нашите позиции в Алианса. Употребата на руската дума „сторонник” тук не е случайна, както ще стане ясно по-нататък, защото Русия има и винаги е имала своята роля в развитието на НАТО, въпреки че никога не е била членка на пакта.
Българското общество месеци наред бе облъчвано с послания за това колко заслужена е кандидатурата на Паси (нещо, в което никой не е изказал съмнение!), обстрелвано бе с медийни репортажи, а неведнъж бе докарвано до крайно умиление с видеоматериала от деня на издигането на националния флаг сред тези на държавите от НАТО, когато бившият външен министър плачеше. Наистина чудесно я свършиха, но сякаш като в кампания за президент на страната. Все едно, че ние българите избирахме новия генерален секретар на НАТО. Ние го избрахме. За нас Паси беше най-добрият кандидат и точно като във финал на олимпийски игри се надявахме до последния момент, че именно той ще оглави политическото ръководство на Алианса. В същото време

светът буквално не разбра, че Соломон Паси е най-подходящата номинация, нещо повече – светът почти не научи, че той се състезава за поста.

Западните медии само бегло споменаваха кандидатурата на Паси и то в случаите, когато изброяваха списъка с кандидати. Не че такъв списък имаше, но същите тези медии си го съставяха, допълваха, изменяха и пр. И никога нищо повече за Соломон Паси. Ето на, един полски ежедневник пръв спомена, че външният министър на страната Радослав Шикорски е възможен кандидат за поста в НАТО и той моментално се превърна в реален кандидат. Изказвани бяха стотици и хиляди мнения по това дали е добре той да стане генерален секретар или не. За Паси пак нищо. После се добави и възможна номинация на чешкия вицепремиер по европейските въпроси Александр Вондра (който сам обяви, че няма да се кандидатира), след това в борбата влезе и норвежкият външен министър Йонас Гар Стьоре. Списание „Икономист” пък „си поигра” със страстите, като прибави към списъка абсолютно невъзможната кандидатура на канадския министър на отбраната Питър МакКей. Лицемерието стигна дотам, че Вашингтон, в лицето на вицепрезидента Джо Байдън, обяви, че стои зад МакКей и едва ли не ще окаже натиск върху европейските си съюзници да го приемат за шеф на НАТО. Причината била да бъде възнаградена Канада за участието си в авантюристичните мисии на НАТО (инициирани от САЩ) в Ирак и Афганистан, където много канадски войници дадоха живота си.
Мак Кей пък най-безцеремонно твърдеше, че не, не искал да става генерален секретар на НАТО, но бил готов да разбие традицията най-високият политически пост в Алианса да се заема от европеец. Нали традициите вече не са това, което бяха, както се казва в една популярна у нас телевизионна реклама. И пак словоблудства и пак тонове вестникарска хартия, за да се оспорва нещо, което от 1952 г. насам е непроменено – генерален секретар на НАТО става човек от Европа, а командващ на войските на Алианса – американски генерал.

И точно когато смятахме, че повече изненади няма да има, цъфна кандидатурата на датския премиер Андерс Фог Расмусен.

Не, тя не просто цъфна, тя буквално избуя за дни като стогодишна стометрова топола и моментално изпрати в небитието всички отанли номинации. Те просто повече не бяха обсъждани, а само бегло споменавани.
Тук се намеси Турция, която вече си е научила урока и в последните години използва всеки възможен случай да постигне своите цели по един или друг въпрос, когато мнението й има значение. Така е и в продължилите повече от три десетилетия преговори (разбирай пазарлъци) за членството на страната в Еропейския съюз. Едва когато на дневен ред дойдоха събития, като войните в Ирак и Афганистан, израелската офанзива в палестинските територии и разбира се някои икономически инициативи, като да речем изграждането на газопровода „Набуко”, дойде и зведният час на турските политици. За първи път гласът им започна да се чува. Турция взе да клейми Запада – уж загрижена за ислямския свят – и да заплашва и Европа и Америка по един или друг повод. Те управляващите фактори в турския политически живот са толкова загрижени за религията, колкото една кукувица за собственото си яйце, но това е друг въпрос. Премиерът Реджеп Тайип Ердоган със своята Партия на справедливостта и развитието (странно, но тези две неща никак не се връзват) просто играе с националистическите и проислямски чувства на сънародниците си и го прави доста успешно.

Истински театър се разигра в Анкара, когато президентът Абдулах Гюл (също от партията на Ердоган) обяви, че страната няма нищо против кандидатурата на Андерс Фог Расмусен, а Ердоган направи точно обратното изявление.

Премиерът на Турция заклейми своя датски колега по редица параграфи и то не без основание. Сред тях бе острото противопоставяне между ислямските държави и Копенхаген след публикуването на карикатури на пророка Мохамед в датски вестник през 2005 година. От тогава насам имиджът на Дания в страните с мюсюлманска религия е така да се каже под санитарния минимум. А на НАТО предстои да изглажда отношенията си с тези страни, което е и най-съкровеното желание на новия американски президент Барак Обама. Той пък трябва да приключи с доста неумело водената до момента кампания в Афганистан, да укроти страстите в съседния Пакистан и все под знамето на благородните мисии на Алианса. Странно как ли ще приемат в ислямските държави едно посещение на политически шеф на НАТО, за когото вече има такива предубеждения, каквито има за Расмусен и страната му.
За да изкара възможно най-много ползи от цялото противопоставяне, Ердоган нахока Копенхаген и затова, че домакинства излъчването на кюрдска сателитна телевизия, която по мнението на турските власти е свързана с кюрдските терористи. И тук всички затаиха дъх – може би Турция ще наложи вето на избора на Андерс Фог Расмусен. В България очите ни отново блеснаха – явно пак се появяват шансове за нашия кандидат. Нищо такова не се случи. Турция получи своето, а Расмусен ще встъпи в длъжност на 1 август като 12-тият генерален секретар на НАТО. Източна Европа да си знае мястото и да кротува, тъй като е съвсем отскоро в Алианса. Расмусен ще води и диалога за разведряване на отношенията с Русия, които в последно време хич не са добри.
Съветският съюз по време на Студената война, а Русия след 1991 г. се явяват основен движещ фактор в делата на НАТО, колкото и абсурдно да звучи това. Не защото страната е член на Алианса, а защото е велика сила, с която останалият свят трябва да се съобразява. Естествено

пактът формира своята политика по начин, който да го предпази от открито противопоставяне с Москва, независимо че сблъсъците на тихия фронт никога не са спирали.

Това стана очевидно в поредица от събития в последно време, като конфликта в Грузия, желанието на НАТО да разположи противоракетни системи в близост до границите на Русия, желанието на бивши съветски републики да се присъединят към Алианса и други. Ето затова НАТО се нуждае от западноевропейски генерален секретар (впрочем Расмусен е по-скоро от Северна Европа, но демокрациите там винаги са били възприемани като част от Запада), за да може с по-голяма тежест да се пазари с Русия. Един поляк начело на НАТО би бил като „слин в стъкларски магазин” в Москва, а пък един българин – като мишка в котешко свърталище.
Расмусен ще има много силен коз в преговорите си с Русия и по друга причина – той е сред най-уважаваните лидери в Европейския съюз, а това е важно. Важно е, тъй като зад политическата фасада на пазарлъците обикновено стоят икономически интереси. Русия пък в последно време е доста зависима икономически от евросъюза, който е неин основен експортен пазар.    
За да се доведе пазарлъкът до успешен край, т.е. за да се наложи кандидатурата на Расмусен трябваше да се намеси президентът на САЩ Барак Обама. Пак той се оказа спасител на диалога в Алианса. На втория ден от срещата на върха на НАТО Обама се усамоти с Расмусен и турския държавен глава Абдулах Гюл за около час и стана чудо – тримата се върнаха усмихнати до ушите. Турция оттегли възраженията си, получила обещание от Копенхаген, че ще се постарае да осигури възможно най-добрите отношения между НАТО и ислямския свят, както и че ще удари шалтера на кюрдската сателитна телевизия в момента, в който се докаже, че тя е свързана с терористите. Какво са си казали тримата не е ясно, но е очеизвадно, че Турция спечели, а какво – ще разберем в идните месеци и години. Обама пък, със зле прикрита наивност, заяви на пресконференция след края на срещата на НАТО, че

политическите пазарлъци в Европа „не са толкова различни от тези в Сената на САЩ”.

То и няма как да са – паразлъкът си е пазарлък – бил той за едно кило домати, или за американския бюджетен дефицит, или дори за избирането на нов генерален секретар на НАТО. „Има много, не зная как точно е терминът на австрийски (!), машинации, а хората преследват собствения си интерес, всеки постовя на дневен ред личните си теми и настоява на своята политика”, каза Обама в отговор на въпрос на австрийски журналист. Като оставим настрана факта, че американският президент сякаш бе забравил, че в Австрия говорят немски, или просто се пошегува (това не е изключено), той използва английското “wheeling and dealing”, което в англо-саксонската традиция има доста негативна конотация. Обикновено с този идиом се означават нечисти сделки, от икономически или политически характер, за да се извлече максимална изгода. Това си беше ясно признание за начина, по който се е стигнало до избирането на новия генерален секретар на НАТО. 
Световните медии съобщиха, че и

италианският премиер Силвио Берлускони – този така успешен гладиатор на политическата арена - се е намесил активно, за да лобира в полза на Расмусен.

Берлускони позвънил по мобилния си телефон на Реджеп Тайип Ердоган и половин час го убеждавал да се отрече от острите си критики към датчанина. Дали по волята само на Берлускони, или с участието на трите водещи сили в НАТО и ЕС – Германия, Франция и Великобритания, стана ясно, че на Анкара е било обещано да бъдат придвижени напред две от преговорните глави с евросъюза, които в момента са блокирани. А най-голямото лицемерие е, че може би още в понеделник (на 6 април) Расмусен щял да излезе с официално обръщение към ислямския свят, в което да „разясни позицията си по карикатурите”. Дано талантливите карикатуристи се сетят, че сега имат много повече основания да рисуват до безкрай, след този мизерен пазарлък… 
Жалко само за българската кандидатура, жалко за Соломон Паси, който сега има основание да плаче, но не от радост, а от мъка. За нас си остава утешението, че вече сме в НАТО, че имаме две-три американски бази у нас – извинете, логистични центрове!, и пр. В същото време не трябва да забравяме къде ни е мястото и да не се опитваме да надскочим сбоствения си ръст. Дано този път политиците ни са научили урока за това колко важен е пиарът. А не да бързат да твърдят, че тази и онази държава подкрепя наша кандидатура, когато и спросто око е видно, че на никого не му пука. И да разберат най-накрая колко важен е пазарлъкът – не караниците и политическите боричкания, които не носят нищо добро, а изгодната и плодотворна размяна на мнения и дори спорове, в които се ражда истината.