СЛУЧАЯТ „АНТОНОВ” БЕШЕ СРЕД НАЙ-ТРУДНИТЕ МОМЕНТИ В КАРИEРАТА МИ

Г-н Николов, излезе петата ви книга „Българският посланик разказва”*, свързана с времето на дипломатическата ви работа в различни страни. Използвате ли  свои дневници в писането?

През 40-е години на моята дейност в апарата на българската дипломация, по идея на съпругата ми, която е журналист и писател, водех  редовно дневник. Замислих го, за да мога когато се пенсионирам и реша да пиша мемоари, той да е в помощ. Така и стана след 1990 г. Аз съм от малцината живи ветерани в дипломацията ни. А се случи в моя професионален живот да бъда изпращан на работа като дипломат, посланик на критични места в критични моменти. До голяма степен, знаете, позицията на твоето правителство се оформя от информацията и преценката на посланика, който представлява държавата си навън. Вярно е, посланикът не прави външната политика, но  с мнението си  съдейства за определянето й спрямо определена страна.

Всъщност това, което днес пишете, е част от историята на дипломацията ни, през вашия опит и поглед, нали?

Да. Практика е държавници, политици и дипломати, след като се оттеглят от активна дейност, да пишат мемоари. И  без такива мемоари, написани от дистанцията на времето, неповлияни от конюнктурни съображения, много събития във вътрешно и външнополитическия живот на дадена страна няма да са напълно осветлени. Защото за миналото не може да се съди само по вестниците. Борис Делчев, български културен аташе в Париж, казваше, че мемоари се пишат не въз основа на ежедневници, а на дневници. Знаете, че има автори, въпрос на преценка е, които завещават: да се публикува след моята смърт. Но всичко писано е принос към историческата ни памет. И с цялата  скромност, с която се налага да говоря за себе си, съм имал това чувство, че с тези мемоари имат скромен принос към тази памет. Защото съм бил действащо лице, а не само страничен наблюдател в много не просто интересни, а исторически моменти в четирите десетилетия от моята работа.

Кои бяха тези  моменти от историята в САЩ или в Европа, когато вие имахте шанс да бъдете на „предна линия”?

От гледна точка на България, аз се оказах посланик в Рим в един много критичен момент от отношенията на България не само с Италия, а и със Запада, когато  съвсем безпочвено и преднамерено през периода на Студената война бяхме обвинени като страна, че сме организирали атентата срещу папа Йоан Павел Втори. И с Италия бяхме пред скъсване на дипломатическите отношения. В този момент бях изпратен като български посланик - след като Сергей Антонов беше арестуван и обвинен, преди процеса. Присъствах на процеса и на оневиняването на Антонов. В Италия обаче имаше политически среди, които не вярваха в т.нар. българска следа в атентата. Например Джулио Андреоти, който няколко пъти е бил министър-председател, и с когото съм имал контакти, ми е казвал: това не е дело на италианското правителство, а на магистрати по внушение отвън. Т.е. от САЩ, помните че цялата история беше скроена, за да се уязви не толкова България, а косвено чрез нея Съветския съюз. Казваше се, че сме действали по нареждане на КГБ. Ние попаднахме в мелницата на Студената война. В книгата си „На горещ пост в Рим” съм разказал за позициите и на американци, които разбраха, че случаят е скроен. Аз написах, че когато Евгени Примаков стана шеф на съветското разузнаване, в своя лекция казва: „Ние създадохме тезата, че вирусът на СПИН е създаден в американски лаборатории като част от подготовката за биологична война, те ни го върнаха с атентата срещу Папата. България попадна между тези уязвяващи двете големи държави удари. Ние бяхме потърпевши и като малка държава, и като най-верен съюзник на Съветския съюз, и като „най-заключена” за западно влияние. Макар че по време на Людмила Живкова страната се отваряше, особено по време на честването на 1300-годишнината от създаването си. В Москва на тези празненства не се погледна с добро око. И заподозряха България в изблик на някакъв национализъм. Руснаците следяха Людмила Живкова. Аз лично съм свидетел как се случва това в Белград на Генерална конференция на ЮНЕСКО, където тя говори. И как за нея „се лепна” кореспондентът на ТАСС и го правеше открито и безцеремонно.  Случаят „Антонов” беше много труден период в дипломатическата ми кариера. Трябваше да работя както с управляващата тогава Християндемократическа партия, така и с Комунистическата в Италия. А  част от представителите на ИКП смятаха: те, българите, са способни на всичко. От Москва насърчаваха опозицията в тази партия, която гледаше към СССР, докато официалното й ръководство се дистанцираше.

И в Прага също сте попаднали в един от най-сложните й години – времето на Пражката пролет.

В Прага бях като културен аташе през 1967-68 г. в разгара на големите вътрешнополитически сътресения. По време на кратката ми работа там на 21 август 1968 г. нахлуха съветските войски и тези на Варшавския договор, без Румъния. Аз поддържах контакти с интелигенцията, с представителите на Пражката пролет. Любопитен е един факт - преди събитията в Прага на посещение беше дошъл Тодор Живков. Впечатли ме, че на дипломатическия състав тогава той каза: „Българското Народно събрание е една пародия”. Правителството не  отговаря пред него, а той е върховен орган на властта. Буквално два дни след нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия  получих информация, че министър Иван Башев ме назначава като посланик в Кувейт. Кувейт тогава беше за нас важен търговски партньор. Там само продавахме и трупахме валутен резерв, без насрещни задължения да купуваме нещо. Целият елит на Кувейт, шейховете, ядяха български продукти -  агнешко, пилешко, кашкавал, сирене. Бяхме много популярни. За Тодор Живков мога да кажа, че с времето и опита еволюираше в мисленето си. Година или година и половина преди десети ноември на съвещание с българските посланици в по-големите страни той ни каза: „Социализмът рухва, загива”. Тогава бях на последния си пост в Рим. Пенсионираха дипломатите на 60-годишна възраст, но аз имах участие в съпротивата преди девети септември, и това ми се случи по-късно, след големи пререкания с Петър Младенов. Отстоявал съм позициите си на принципна, професионална основа. Всички големци са седели на масата ми и не ги коментирам в лично качество. Но мнението си съм отстоявал докрай.

Говори се, че не сте били лесен човек, даже чепат, знаете ли?

Говори ли се? Не съм бил чепат, но отстоявах мнението си. Настоявах за по-настъпателна политика срещу Титова Югославия, например, не само да отхвърлим нейните претенции, а  да издигнем насрещни за съдбата на българското население във Вардарска Македония. През 1924 г. самата тяхна Комунистическа партия признава това население за българско, а години по-късно това признание изчезва. Това съм го казвал и на Тодор Живков, и на Александър Лилов, и на Станко Тодоров. Направо критикувах пред Живков нашата политика към Титова Югославия. Нашите, разбира се, се бояха, че ще разсърдят Москва, която държи на Югославия като част от Движението на необвързаните страни. Пак попадахме в голямата игра, в голямата политика, в която САЩ и СССР се състезаваха за влияние в Движението на необвързаните страни.

Трудно ли се прави дипломация, когато попадаме в такива интереси на голямата международна политика?

Никога не съм премълчавал това, което съм мислел, и не съм пострадал. Е, не съм бил член на ЦК на БКП. Но всичко зависи от това как човек схваща сам себе си. Защото историята на отношенията ни с Македония в момента са тръгнали още от наследството на Коминтерна и позицията на Георги Димитров по македонския въпрос. Макар че от 1956 г. Живков започна друга линия, различна от това наследство, но не се говореше и не се разказваше за тези разговори. А аз съм участвал в някои от тях. Но българската политика към Югославия беше непонятна за обществеността ни. И в Белград имаше хора, които осъждаха Титовата политика към България като враждебна.  Но под покровителството на САЩ Тито се чувстваше много силен като една империя на Балканите. Но дойде краят на мини-империите. И самото разпадане на многонационалните държави е едно продължение на процеса на деколонизация, който започна през шейсетте години. Нямат бъдеще многонационалните държави, дори една Чехословакия се раздели. Това е новото, което настъпи. И всяка нация има нужда да изживее величието си. Което на Запад вече е история. И днес вече се говори за приятелство между Франция и Германия. След толкова кръв и съперничество, след като са били вековни врагове. Същото е и  с  Англия и Франция.

С кои големи личности в дипломатическия си път сте общували?

Прекарвайки четири десетилетия в апарата на българската дипломация съм бил ръководен от четирима министри на външните  работи: най-образованият министър в правителството на Вълко Червенков – Минчо Нейчев. След него – Карло Луканов. А след него е човекът, към когото питая голямо уважение – Иван Башев, на когото ще посветя новата си книга. И след него – Петър Младенов. От работата си в Париж познавах всички големи френски журналисти, главни редактори на медии. Оттогава ми остана приятелството с  Морис Дрюон, световен автор, превеждан на всички езици, академик, член на Френската академия с 40–те Безсмъртни нейни членове. В САЩ въпреки че беше период на Студената война, най-големите имена в журналистиката не бяха свързани със специалните им служби и приемаха контактите, приемаха риска да общуват с представител на социалистическа страна. И поради тези мои широки контакти, когато у нас обявиха един американски дипломат за персона нон грата заради шпионаж, без от американска страна да ме обявяват и мен за такава, настояха пред посланика ни тогава Петър Вутов аз като първи секретар да се върна в България. Тогава успях и да се срещна с низвергнатия епископ Андрей в САЩ, след което уредихме да изпращаме български свещеници в САЩ и Канада. Това е моя инициатива. В Канада се срещах с представителите на ВМРО и църквите ни. И това беше моя идея, приемах го като част от мисията си.

Какво мислите за дипломацията ни след промените?

През последните няколко години, за съжаление, дипломацията на Балканите не е така активна, комбинативна и така проницателна. А сега като член на ЕС и НАТО, както никога преди в историята си, България има шанс за по-активна политика поне в регионален мащаб. Трябва да се възползваме, за да постигнем свои цели в национален интерес.  За съжаление, и отишлото си правителство не успя да се възползва от благоприятната ситуация.

Това резултат ли е от чистките във Външно министерство или просто не си отглеждаме нови поколения дипломати?

Да, дипломат не се изгражда за един ден. И се привлякоха хора, откъснати от дипломацията, плахи, правеха се конюнктурни сметки. А в ЕС очакват от нас трезво мнение и позиция по всички въпроси, активност, оперативност и въображение. Балканите са все още тъмни за много хора в Западна Европа. Иван Башев схващаше дипломацията като една високоотговорна дейност, която трябва да се възложи на специално подготвени за нея хора, големи професионалисти с обширна култура, на които това да е призванието. Не съм против политическите назначения. Но като изключения. Имаше го в историята на Външно министерство и преди промените, например, снетият от длъжност министър Начо Папазов замина посланик в Япония. Но той беше един безупречен посланик и отношенията с Япония доста се оживиха по негово време.

Вие не сте от семейство на дипломати, но синът ви Марин Райков, сега заместник министър на МВнР, е. Каква е разликата, според вас, това има ли значение после в работата?

Моят баща беше буден селски стопанин. Дядо ми Райко по майчина линия е бил депутат, председател на комисия в Народното събрание преди Балканската война.  Не мога да си простя обаче, че когато бяха живи дядовците ми, не описах родословното си дърво. Бил съм млад и не ми е било до това. А когато у мен се появи този интерес към големия ни род, тях вече ги нямаше. И моят син в интернет намери информацията как през 1908 г. в парламента се приема закон за дипломацията. И значи, в изработването му – сто години преди изработването през 2008 г. на Закона за дипломатическата служба – е участвал като народен представител и моят дядо Райко, чието име нося. А синът ми сам си избра да следва  „Международни отношения” в София, сам избра и профила „Балканите”. Това навремето не беше модерно, по-интересни бяха Западът, Америка. Аз съм му казвал: в дипломацията всеки не става посланик. Не търси романтика в тази работа. Така да се каже, го предупредих. Но той влезе с конкурс във Външно министерство пред комисия и мина по всички стъпала на кариерата. Беше отличник, но не е  бил „парашутист”.

С вашето име свързаха аферата „Шарл Ерню”, че сте го вербувал, вдигна се шум за задържане на агремана на сина ви, когато заминаваше посланик в Париж. Каква е истината?

Това не е вярно. С агремана – също. А Шарл Ерню беше депутат и по-късно – министър на отбраната. За мен тогава Париж беше голяма школа. Двама души  бяхме изпратени по изключение като ергени на дипломатическа работа, и двамата – в Париж. Всичките си пари пръсках за книги, за спектакли, за обеди с журналисти, никакво пестене – шест години. С Богомил Райнов, културното ни аташе, сме обикаляли букинистите, книжарниците, галериите. Неформално бях кореспондент на БТА. Но имахме официално служебно предупреждение – никакво влюбване във французойки. Тогава бях изпратен и в Женева на първата по времето на Студената война среща на четиримата големи – юни 1955 г.  Тогава писах кореспонденции под чуждо име и за в. „Отечествен фронт”.

Кога все пак се чу за аферата с френския министър?

Дълго време след като той беше починал, след промените у нас. Бях се върнал от Рим и бях вече пенсиониран, и ми се обажда Ваня Енчева от „Труд”. И ми казва какъв вой в медиите има във Франция – починалият министър на отбраната се оказва, че е бил „български агент”. И Райко Николов го бил  вербувал. И идва телевизионен екип от Франция и аз опровергавам. Поддържал съм с него контакт като с всеки друг. Истината е, че той беше патриот и про-голистки настроен. И им казвам, че има кариерни дипломати, какъвто съм аз. И те не се занимават с шпионска  дейност. След това мина време, синът ми Марин си изкара мандата на заместник–министър и се заговори, че агреманът му за посланик в Париж, което му предстоеше, се забавя не случайно. Свързаха го в някои медии с „френската връзка”.  В действителност един агреман се бави минимум един месец, а когато отиваш в голяма страна, процедурата може да продължи и  повече. Той не само завърши мандата си в Париж, но и след това беше награден с орден - най-високото френско отличие не само за чужденци, а и за французи, даден му от Жак Ширак.  

Често в книгите говорите за контактите си с журналистите и за ролята на медиите. Не е ли прекалено скрито за медиите именно правенето на външната ни политика?

Наистина не случайно ви наричат четвърта власт. За първи път в историята на медиите Кенеди и Никсън излизат пред камерите на телевизията и публично и предизборно спорят. Това започна да се практикува после във всички страни в света. Аз бях там тогава и го описах в книгата си за годините ми „Дипломат в Америка” – как медиите издигат или унищожават. Днес не чета много вестници. Чета „Economist”, гледам телевизия – всичко на  английски, френски и италиански. Чета Бжежински, Кисинджър. В книгата си цитирам и оценката на Кисинджър за Европейската конференция за сигурност и сътрудничество от 1973-75 г. като шеф на българската делегация, ние водихме преговори почти две години „Изток-Запад”. Това беше уникално събитие на ХХ век. Защото от Виенския конгрес през 1815 г. такова събитие в Европа не е имало. И когато се подписваше Заключителният акт, аз придружавах Тодор Живков, това се превърна в голямото политическо шоу на ХХ век. В Комитета по разоръжаване също водех нашата делегация. Многостранната дипломация е тера инкогнита. Трудно могат да ти дадат някакви конкретни инструкции у нас. Много разказвам, но имам много спомени. А ако перифразирам мисълта за знанието: който трупа спомени, трупа тъга. Защото в годините на Студената война, създадените професионални и човешки контакти се прекъсваха завинаги с приключването на мандата. Сега в някакъв смисъл е по-лесно. Но кое е хубавото в нашата трудна професия? Посланикът е Негово превъзходителство, а Негово превъзходителство в страната е президентът, премиерът, външният министър и посланикът. Уважението в света към работата на посланика, на представителя на държавата, е пословично. Във Франция, например, това звание се дава не на всички. Но някои са посланици за цял живот. Те стоят като авторитет в държавата високо. Там пенсионирани такива посланици са личности с тежест в обществото, имат неговото уважение, допитват се до тях по различни теми в медиите, те формират обществено мнение.

Е,  у нас тази професия беше доста скрита, зад кадър…

У нас беше така, навън е различно. У нас посланикът не е нищо особено. Сега хората с тази професия са по-игнорирани и от Тодорживковото време, за съжаление. А това са хора с култура, информация и опит, едни от най-информираните по силата на своята професия. Това е голям парадокс, защото те са част от потенциала на държавата. Не искам да цитирам имена, но имаше министър, който се гордееше, че не чете шифрограми от кариерни дипломати. Не го коментирам.

Проблемен ли е пиарът за дипломацията, може ли да се промени езикът, с който се говори на публиката за външната политика?

Аз съм мислил по този въпрос и „от американските ми години” предлагах да вземем западния опит и да имаме говорител и как да се дава гласност на всяка инициатива – у нас и навън. Проучих американската пропаганда, за да почерпим опит от тях. Прословута е фигурата на говорителя на Кенеди в Белия дом, това са големи личности. Те са по-важни от министрите, защото са най-близо до президента и после-до медиите. Поне видимо, у нас в това има вече придвижване. Съвременната дипломация е публична, тя си обявява целите, информира за действията си и търси подкрепата на медиите. И още нещо е важно: дипломацията е департизирана и не бива да има своего рода гражданска война в нея.

*РАЙКО НИКОЛОВ (роден през 1925 г.) е завършил Юридическия факултет на СУ ”Кл.Охридски”. Дипломат от кариерата (1950-1990 г.), като секретар и съветник е работил в дипломатическите мисии в Париж, Вашингтон и Прага. Последователно е бил посланик в Кувейт и Южен Йемен, постоянен представител на  България при службата на ООН и международните организации в Женева и посланик в Югославия и в Италия. Оглавявал е българската делегация на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество и делегацията ни в Комитета по разоръжаване. Автор е на мемоарните книги „Дипломация на четири очи”, „На горещ пост в Рим”, „Парижки години” и „Дипломат в Америка”.