ПРОФ. ВЛАДИМИР ЧУКОВ: ЛИЧНАТА НЕПРИЯЗЪН И БОРБА ЗА ВЛАСТ ГЕНЕРИРА КОНФЛИКТА В ТЕХЕРАН
Г-н Чуков, какви интереси се сблъскват в момента в Иран след изборите за президент?
Трудно е накратко да се отговори кои са силите, които се противопоставят в Иран. Първо трябва да се направи точен анализ на предизборната кампания, на която бяхме свидетели няколко месеца преди вота. На практика в страната става противопоставяне на различни пластове, на различни групи на иранския политически елит, който няма намерение и желание да излезе отвъд конституционната рамка на ислямската политическа система. Става въпрос за консервативното течение, което се олицетворява от президента Махмуд Ахмадинеджад, чийто първи мандат приключи и предстои да влезе във втория. Зад него плътно стои върховният духовен водач аятолах Али Хаменей. Те двамата изповядват този тип тенденция. Много се говори за социалния профил на хората, които стоят зад тях, а това са хора от по-малките населени места, по-бедните, по-необразованите, по-декласираните. Освен това президентът получи вота на регионите. От друга страна имаме тенденция, която е персонифицирана също от две лица. Едното, което събитията изтласкаха напред, е опозиционният кандидат за президент Мир Хусейн Мусави, когото експерти определиха като случайно появил се човек. Мусави, обаче беше много активен в политиката преди 20 години, последният ирански министър-председател, който успешно управляваше икономиката по време на ирано-иракската война. Но основната, тежката фигура, която продължава да бъде част от сегашната ислямската политическа система, това е Али Акбар Хашеми Рафсанджани, бивш президент на Иран за два мандата. Той е председател на 86-членния Съвет на експертите от юристи - богослови, който избира духовния ръководител, но е председател и на Съвета за защита на интересите на режима, който е част от лостовете на властта. На практика това са две двойки личности, които са част от системата, от статуквото и от елита, които през последните 30 години са се сблъсквали на различни властови позиции. Има не само социална или идеологическа, но и огромна личностна конфронтация между тези големи фигури в иранския обществено - политически живот. Затова, според мен, личностният фактор е най-големият генератор на конфликта или поне лежи в началото му.
Кои са другите фактори, които поддържат огъня на съпротивата – външни или вътрешни?
Първият фактор е, че в Белия дом вече не управлява Джордж Буш, а Барак Обама, който подаде ръка към Техеран за диалог. Т.е. изчезна Дамоклевият меч над Иран. И ситуацията, която имахме на предишните избори през 2005 г., когато също имаше съмнение за фалшификации и подмяна на вота, беше различна. Никой и не помисли обаче да подаде жалба. Сега заплахата я няма и се получи една диференциация между отделните тенденции вътре в самата страна. Втори много важен фактор, отбелязан седмица преди изборите е, че на практика реформисткото течение в Иран понесе четири поредни загуби. Една тенденция (в Иран няма партии), която се капсулира в различни школи, в различни асоциации и формирования, на практика беше изхвърлена от политиката след 2005 г. като загуби два пъти последователно парламентарните избори и сега, за втори път – президентските избори. Нейните лидери, обаче, не могат да повярват и да се примирят с тази тотална загуба. И ако се върнем към личностния, субективния фактор, той демонстрира неприязнеността, от една страна, между духовния ръководител Али Хаменей и Мусави. Аз лично се изненадах от кандидатурата на Мусави за президент на финалната права - около три месеца и половина преди вота, което е твърде къс срок. Други кандидати като шефа на парламента Каруби бяха мотивирали намеренията си по-рано и по-категорично и изглеждаха по-автентични като кандидатури. Фигурата на Мусави беше реанимирана от Рафсанджани - единственият човек с реална власт в опозиционния лагер. Той е личен опонент и дори враг на аятолах Али Хаменей. На практика Рафсанджани или както го знаят - най-дебелото портмоне в страната, не само издигна Мусави, но и организира и финансира кампанията му, която се превърна в кампания - тип Барак Обама със 110 млн. есемеси. За пръв път на изборна кампания се включи жена- съпругата на Мусави. Рафсанджани направи опит за реанимация за 2005 г., когато огледално Али Хаменей „извади” неизвестния Ахмадинеджад и спечели. Във всичко това има елемент на „връщане”, тъй като Хаменей и Мусави имат лична неприязън един към друг. Личните негативни отношения реално стимулираха настроенията, които ескалираха и се проектираха след изборите върху протестите в страната с искания да се анулират резултатите от вота.
Как наблюдателите оценяват ситуацията?
Всъщност, по-голямата част от експертите смятат, че обективно изборите е спечелил Ахмадинаджад. Но че неговия кръг от съмишленици се е престарал и за да го „подсигури” си е позволил по-тежки форми на фалшификации. Най-вероятно, според социологическите изследвания, трябваше да се стигне до втори тур на изборите.
А какви интереси се възползват от ситуацията в страната? За какво говорят реакциите в демократичния свят?
Според мен, твърде схематично е да се каже, че големите държави като САЩ и Русия, а и страни от Европа имат определени интереси в Иран. И с това да се обясняват събитията в страната, които взеха почти двайсет жертви. Според мен, колкото една държава е по-близо географски до Иран, както например Бахрейн, толкова тя има поведение на подкрепа на правителството в Техеран. И колкото е по-далече, тя има или позитивен неутралитет, като Турция и Ирак, които приемат размириците за вътрешни проблеми. Или негативен неутралитет, какъвто имат консервативни държави като Израел. Те „наблюдават със загриженост”, без да се намесват. Директорът на прословутото МОСАД, например, твърди, че фалшификациите по време на изборите в Иран не са повече отколкото в другите демокрации. И неговата прогноза е, че вълненията ще утихнат. Всяка намеса отвън в момента, впрочем, е в ущърб на демонстрантите. И това, което заявява американският президент Барак Обама е абсолютно премерено като позиция. Макар че и в американската администрация има дуализъм по този повод в лицето на държавния секретар Хилъри Клинтън, която е за по-пряка подкрепа на опозицията и за по-твърда - срещу управляващите, срещу статуквото. Докато Барак Обама е по-внимателен и се доближава до позицията на Египет и Саудитска Арабия, които гледат на събитията „с безпокойство”. В този смисъл Хилари Клинтън се доближава повече до европейската позиция, до тази на чешкото председателство.
А в самия пик на събитията, може ли да направите прогноза как ще се развият нещата и ще бъдат ли удовлетворени исканията на опозицията?
Много трудно е да се каже, защото излезе съобщение от реформаторския лагер, че те ще се борят докрай, т.е. до свалянето на правителството. Което означава, че ще продължават да свикват демонстрации. В поведението на Мусави, впрочем, се забелязва едно колебание. Дори излязоха предположения, че той се е договорил с Ахмадинаджад. Докато Каруби, който е другият загуби на изборите реформатор, е краен. Т.е. забелязва се фрагментиране в позициите на лидерите на демокрацията. В същото време сред демонстрантите на улицата не виждаме нито един от лидерите на опозицията. Очевидно е, че борбата се води на няколко пласта. Първо, това са демонстрациите на протестиращите иранци. Срещу тях управляващите хвърлят и доброволческите милиции (Басидж), които имат потенциал да стигнат до 500 хиляди души. Това са най-преданите войници на ислямската революция и най-добрият инструмент за репресии. Възможно е и елементи от „Хизбулла” да се използват за тази цел. Тези бунтове обаче са различни и реално нямат структурата на онези от Ислямската революция през 1979 г. Т.е. няма го реалният образ на доброто, което тогава се олицетворяваше от Хомейни, няма и реалният образ на злото, каквито тогава бяха САЩ и Израел. Имаме борба вътре в самия режим. Има наченки да се развие идеята да се премахне едноличния духовен водач и да се въведе колективното ръководство на духовната власт. Което е твърде революционно и би означавало да се отстрани отстраняването на Али Хаменей от поста му на духовен водач. Но информацията от Ирак е твърде оскъдна. И ние не знаем с какъв потенциал разполагат демократите. Но при всички случаи е ясно, че иранското общество е много силно поляризирано. Т.е. напрежението е трупано от години и поводът - президентските избори и новата конюнктура, го отключват сега. Но много погрешно би било да прилагаме нашите европейски форми и стандарти за демокрация, за права на човека с тези в Иран. Затова всяка позиция за ситуацията там трябва да е много внимателно формирана, за да няма отрицателен ефект. Ето, например, Иран силно критикува намесата на Бан Ки Мун във вътрешните работи на страната след изявлението на Генералния секретар на ООН за спазване правата на човека. Ние имаме неутралитет, но в никакъв случай той не би трябвало да придобива активни форми. Вътрешните си проблеми иранците трябва да решат сами и както намерят за добре.
Трудно е накратко да се отговори кои са силите, които се противопоставят в Иран. Първо трябва да се направи точен анализ на предизборната кампания, на която бяхме свидетели няколко месеца преди вота. На практика в страната става противопоставяне на различни пластове, на различни групи на иранския политически елит, който няма намерение и желание да излезе отвъд конституционната рамка на ислямската политическа система. Става въпрос за консервативното течение, което се олицетворява от президента Махмуд Ахмадинеджад, чийто първи мандат приключи и предстои да влезе във втория. Зад него плътно стои върховният духовен водач аятолах Али Хаменей. Те двамата изповядват този тип тенденция. Много се говори за социалния профил на хората, които стоят зад тях, а това са хора от по-малките населени места, по-бедните, по-необразованите, по-декласираните. Освен това президентът получи вота на регионите. От друга страна имаме тенденция, която е персонифицирана също от две лица. Едното, което събитията изтласкаха напред, е опозиционният кандидат за президент Мир Хусейн Мусави, когото експерти определиха като случайно появил се човек. Мусави, обаче беше много активен в политиката преди 20 години, последният ирански министър-председател, който успешно управляваше икономиката по време на ирано-иракската война. Но основната, тежката фигура, която продължава да бъде част от сегашната ислямската политическа система, това е Али Акбар Хашеми Рафсанджани, бивш президент на Иран за два мандата. Той е председател на 86-членния Съвет на експертите от юристи - богослови, който избира духовния ръководител, но е председател и на Съвета за защита на интересите на режима, който е част от лостовете на властта. На практика това са две двойки личности, които са част от системата, от статуквото и от елита, които през последните 30 години са се сблъсквали на различни властови позиции. Има не само социална или идеологическа, но и огромна личностна конфронтация между тези големи фигури в иранския обществено - политически живот. Затова, според мен, личностният фактор е най-големият генератор на конфликта или поне лежи в началото му.
Кои са другите фактори, които поддържат огъня на съпротивата – външни или вътрешни?
Първият фактор е, че в Белия дом вече не управлява Джордж Буш, а Барак Обама, който подаде ръка към Техеран за диалог. Т.е. изчезна Дамоклевият меч над Иран. И ситуацията, която имахме на предишните избори през 2005 г., когато също имаше съмнение за фалшификации и подмяна на вота, беше различна. Никой и не помисли обаче да подаде жалба. Сега заплахата я няма и се получи една диференциация между отделните тенденции вътре в самата страна. Втори много важен фактор, отбелязан седмица преди изборите е, че на практика реформисткото течение в Иран понесе четири поредни загуби. Една тенденция (в Иран няма партии), която се капсулира в различни школи, в различни асоциации и формирования, на практика беше изхвърлена от политиката след 2005 г. като загуби два пъти последователно парламентарните избори и сега, за втори път – президентските избори. Нейните лидери, обаче, не могат да повярват и да се примирят с тази тотална загуба. И ако се върнем към личностния, субективния фактор, той демонстрира неприязнеността, от една страна, между духовния ръководител Али Хаменей и Мусави. Аз лично се изненадах от кандидатурата на Мусави за президент на финалната права - около три месеца и половина преди вота, което е твърде къс срок. Други кандидати като шефа на парламента Каруби бяха мотивирали намеренията си по-рано и по-категорично и изглеждаха по-автентични като кандидатури. Фигурата на Мусави беше реанимирана от Рафсанджани - единственият човек с реална власт в опозиционния лагер. Той е личен опонент и дори враг на аятолах Али Хаменей. На практика Рафсанджани или както го знаят - най-дебелото портмоне в страната, не само издигна Мусави, но и организира и финансира кампанията му, която се превърна в кампания - тип Барак Обама със 110 млн. есемеси. За пръв път на изборна кампания се включи жена- съпругата на Мусави. Рафсанджани направи опит за реанимация за 2005 г., когато огледално Али Хаменей „извади” неизвестния Ахмадинеджад и спечели. Във всичко това има елемент на „връщане”, тъй като Хаменей и Мусави имат лична неприязън един към друг. Личните негативни отношения реално стимулираха настроенията, които ескалираха и се проектираха след изборите върху протестите в страната с искания да се анулират резултатите от вота.
Как наблюдателите оценяват ситуацията?
Всъщност, по-голямата част от експертите смятат, че обективно изборите е спечелил Ахмадинаджад. Но че неговия кръг от съмишленици се е престарал и за да го „подсигури” си е позволил по-тежки форми на фалшификации. Най-вероятно, според социологическите изследвания, трябваше да се стигне до втори тур на изборите.
А какви интереси се възползват от ситуацията в страната? За какво говорят реакциите в демократичния свят?
Според мен, твърде схематично е да се каже, че големите държави като САЩ и Русия, а и страни от Европа имат определени интереси в Иран. И с това да се обясняват събитията в страната, които взеха почти двайсет жертви. Според мен, колкото една държава е по-близо географски до Иран, както например Бахрейн, толкова тя има поведение на подкрепа на правителството в Техеран. И колкото е по-далече, тя има или позитивен неутралитет, като Турция и Ирак, които приемат размириците за вътрешни проблеми. Или негативен неутралитет, какъвто имат консервативни държави като Израел. Те „наблюдават със загриженост”, без да се намесват. Директорът на прословутото МОСАД, например, твърди, че фалшификациите по време на изборите в Иран не са повече отколкото в другите демокрации. И неговата прогноза е, че вълненията ще утихнат. Всяка намеса отвън в момента, впрочем, е в ущърб на демонстрантите. И това, което заявява американският президент Барак Обама е абсолютно премерено като позиция. Макар че и в американската администрация има дуализъм по този повод в лицето на държавния секретар Хилъри Клинтън, която е за по-пряка подкрепа на опозицията и за по-твърда - срещу управляващите, срещу статуквото. Докато Барак Обама е по-внимателен и се доближава до позицията на Египет и Саудитска Арабия, които гледат на събитията „с безпокойство”. В този смисъл Хилари Клинтън се доближава повече до европейската позиция, до тази на чешкото председателство.
А в самия пик на събитията, може ли да направите прогноза как ще се развият нещата и ще бъдат ли удовлетворени исканията на опозицията?
Много трудно е да се каже, защото излезе съобщение от реформаторския лагер, че те ще се борят докрай, т.е. до свалянето на правителството. Което означава, че ще продължават да свикват демонстрации. В поведението на Мусави, впрочем, се забелязва едно колебание. Дори излязоха предположения, че той се е договорил с Ахмадинаджад. Докато Каруби, който е другият загуби на изборите реформатор, е краен. Т.е. забелязва се фрагментиране в позициите на лидерите на демокрацията. В същото време сред демонстрантите на улицата не виждаме нито един от лидерите на опозицията. Очевидно е, че борбата се води на няколко пласта. Първо, това са демонстрациите на протестиращите иранци. Срещу тях управляващите хвърлят и доброволческите милиции (Басидж), които имат потенциал да стигнат до 500 хиляди души. Това са най-преданите войници на ислямската революция и най-добрият инструмент за репресии. Възможно е и елементи от „Хизбулла” да се използват за тази цел. Тези бунтове обаче са различни и реално нямат структурата на онези от Ислямската революция през 1979 г. Т.е. няма го реалният образ на доброто, което тогава се олицетворяваше от Хомейни, няма и реалният образ на злото, каквито тогава бяха САЩ и Израел. Имаме борба вътре в самия режим. Има наченки да се развие идеята да се премахне едноличния духовен водач и да се въведе колективното ръководство на духовната власт. Което е твърде революционно и би означавало да се отстрани отстраняването на Али Хаменей от поста му на духовен водач. Но информацията от Ирак е твърде оскъдна. И ние не знаем с какъв потенциал разполагат демократите. Но при всички случаи е ясно, че иранското общество е много силно поляризирано. Т.е. напрежението е трупано от години и поводът - президентските избори и новата конюнктура, го отключват сега. Но много погрешно би било да прилагаме нашите европейски форми и стандарти за демокрация, за права на човека с тези в Иран. Затова всяка позиция за ситуацията там трябва да е много внимателно формирана, за да няма отрицателен ефект. Ето, например, Иран силно критикува намесата на Бан Ки Мун във вътрешните работи на страната след изявлението на Генералния секретар на ООН за спазване правата на човека. Ние имаме неутралитет, но в никакъв случай той не би трябвало да придобива активни форми. Вътрешните си проблеми иранците трябва да решат сами и както намерят за добре.
Роден е Дъстин Хофман, един от най-изтъкнатите актьори на американското кино от края на XX век
