ПЕТЪР ГОРАНОВ: ГАЛЕВИЗАЦИЯТА Е ЛИЧНОТО ИМЕ НА МУТРИЗАЦИЯТА В ПОЛИТИКАТА

Г-н Горанов, какво е това затишие между, двата вота, според вас, кой е по-уморен - публиката или политическите герои?

Ще направя уговорката, че това са наблюдения и размисли на един професионално по-отдалечен от политиката човек като мен, но по отношение на политиката, първо, не всички сме „вътре” като актьори, но всички сме „вътре” като потърпевши. И добрата политика е тази, която не прави толкова явна разлика между видими актьори и невидими потърпевши. И ако погледнем към философията на умората, има нещо симптоматично, че изборите са през юни и юли и повтарят умората на лятната жега. И дори мисля, че ние вървим от умора през досада към отвращение. Има лица, които или са произведени от някакъв много фалшив пиар, или от постоянното присъствие. Всъщност, ако имаше някакво по-добро покриване на маската с действителното лице на човека, който стои зад нея, отвращението нямаше да бъде толкова голямо. Но тази разлика става все по-голяма и все по-цинична. И просто не зная как да окачествя влизането на откровено престъпни лица в изборната борба.

Процесът вече има име – „галевизация на политиката”.

Да, галевизацията е личното, собственото име на мутризацията в политиката. Това е пример за отвратителност. Така е направено изборното законодателство, че хора като „братя” Галеви ползват имунитет под прикритие, първо, за да се прекъснат съдебни производства, а след това – за да се опитат да станат и действителни феодали. А наченки на феодално политическо съзнание има. Ще дам само три примера – Правец, Велинград и прословутата Дупница. Колкото и да е недоказано, факт е, че има образи, които се наслояват. И това само по себе си говори за нещо.
Има журналисти, които „гърмят” за това. Това е знак за свободата на словото, което не е достатъчно дистанцирано от нещата, които анализира. И второ - за пряка намеса на престъпно или политически произведени пари в нечист бизнес. Което вече, меко казано, е плашещо. Всичко това косвено влияе върху т.нар. умора на избирателите, особено преди втория тур, както нарекоха националните избори, който трябва повече да ни ангажира. Защото тези избори са по-близкото „наше”, а Европейския съюз е далечното „наше”. Ние още не сме разкрили тези кавички, защото все още у нас европейска България е вид лицемерно. Не само и не толкова в културно отношение, а в структурно, в институционално отношение. Трябва да кажем „ние и  Европа”, а не „ние, Европа”. Засега продължаваме да не сме част от Европа.

 
Защо стана възможна тази галевизация в политиката?

Това са технически, юридически тънкости и въпросът е по-скоро: защо са възможни такива тънкости, които фалшиво да дават легитимация, легалност през законови процедури на статукво, което продължава да ни ужасява. Например, статуквото на неавтономния капитал, който за всички култури в преход, както и у нас, е произведен от предишна политическа система. Тя му е дала началният тласък. Тази история на злото в икономическия ред продължава прекалено дълго. Т.е. капиталът продължава да не се еманципира. И 20 години по-късно отново изплува темата за ченгетата, за куфарчетата с пари, които бяхме позабравили, защото има една неясност на продължаващо богатство на определен малък брой хора, които стават неадекватно богати.
Всъщност, ние развиваме нещо като икономика от лош политически тип а ла Южна Америка. Оттам идва запетайката в „ние, Европа”, която още не можем да поставим. Тя идва от латиноамериканската пауза, която вече е наша характеристика. И се оказва, че изборите утвърждават латиноамериканския модел икономика. Интересно е към колко местни феодали, местни копои, които следствието реши да задържи от кумова срама, включително и „братя” Галеви, хората ще се обърнат като към свои спасители. Хората развиват висока степен на несвобода. Аз се срамувам, че Дупница е част от българската география.

Защо стигнахме до Дупница като знак за феодализация и кой е по-виновен – избирателите или политиците?

Колкото да ни  се струва абстрактно, отговорът е в българския характер, в българския културен тип. Основната ни вина е, че нямаме чувство за организирана, сериозна и систематична  съпротива. Това е външният белег, по който се познава една гражданска култура. При нас разпадът на политическото е отдавнашен. Но по-лош е разпадът на социалното, който също се забелязва. И кой остава да крепи такъв тип култура – племенното, непосредствено родово-семейното. Загубена е личната свобода и площадното мислене, не площадната съпротива. А в култура като нашата винаги е време за организация на демонстрации, независимо дали е зима, дали сме член на ЕС и дали сме в избори. Това е чисто философската причина, за да стигнем до случая „Галеви”.

В такъв случай какво липсва на хората, за да се  мобилизират - истински синдикати и автентично представителство?

Наистина липсва усещането, че човек пряко е представен през нещо - синдикати, партии. При крайни ситуации, каквато е икономическата криза, например, може тя да изиграе социално интегриращи функции като природно бедствие, когато е важно просто да си жив, да си оцелял. Дано не стигаме дотам.
Лошото обаче е, че ние я караме така, защото нямаме пряка линия на представителство някъде. За политическо не говорим, защото новите играчи като РЗС се опитват да играят тип народен трибун, агресивно говорене за справедливост. Нашата  обремененост е от липса на представителство - независимо дали е политическо, партийно, синдикално, то винаги е неавтентично. А единственият изход е да се раждат субекти, които припознаваме като автентични.
Опозицията е длъжна да създава поне илюзия за автентичност на ново представителство. Старите муцуни не просто трябва да стоят в сянка, а почти да ги няма, да се държат достойно. Да не забравяме, че в по-големите градове големият коефициент на представяне минава през пагон. Това не е гражданско представяне. Може да има един или друг заслужил генерал Шварцкопф, но не и да се отива към една трета до половината представяне през пагон на политическите герои. Просто, защото, който е държал оръжие, дори да е добър човек, е подозрителен по природа. Никога лично не съм гласувал за пряко представителство на такъв човек, т.е. за президент или кмет. Подозрението ми там е исторически много голямо, когато се опитвам да се държа граждански, а не родово или феодално.

Цялата криза, в която живеем, може ли да има някакъв оздравителен ефект от пряко икономически до озониране на обществото?

Очаквам чисто икономически да се случи. Лошото е, че у нас за тези двайсет години има тих разпад, който може да ни доведе до някакъв Везувий, но има граници и на тихия разпад. Той може да вземе неконтролируеми форми при липса на автентично представителство и при спадане на избирателната активност под 40%. Да не забравяме, че 60% изобщо не мислят как да бъдат представени. И колкото и да е тих разпадът, това може да доведе до такъв Везувий.

А защо е все по- малко представянето в политиката на хора на културата?

Защото тяхната работа е много по-близка до някакъв тип автентичност. И как да я търси в неща, които са поначало мобилни като партийните квоти, листи или политическия маркетинг и пазаруване на гласове. Това е „Бай Ганьо прави избори”. Ние възприемаме Бай Ганьо като исторически герой. Напротив. Това е истинската българска книга за българския характер и днес. Ние все не можем да излезем от този мащаб на мислене, от този манталитет и от тази бариера на характера.  Галевизацията е абсолютен пример за това. Индийската нишка при гласуването е свързана с грамадна неграмотност на характера по отношение на собствената свобода. Щом сме я докарали дотук, някакъв освежителен полъх на автентично представителство явно трябва да дойде именно от лицата на интелектуалната среда.

Има ли някакъв начин да повлияем на негативните процеси?

Дано  се повиши избирателната активност, която да не легитимира покупко-продажбата на гласове и дано се появят нови лица в политиката, които да са по-автентични и които да не са обременени било с охранителен, било с оръжеен или подобен тип минало. Върху тях винаги ще тегне сянката на съмнението, независимо от личните им качества и харизма. Техните занимания са били свързани с тайната на информацията, а обществото има нужда от информация, която да е публична за Агората, за площада. Това е организацията на култура на площадно мислене, площадно гласуване и площадна съпротива. Това е надеждата ми – организацията на площад, ако се изразим в стила на Аристотел.