ПАЛМИ РАНЧЕВ: ДОКАТО СЕ ДЪРЖИМ КАТО ГАМЕНИ, ЕВРОПА НЯМА ДА ИСКА ДА СИ ИГРАЕ С НАС

Г-н Ранчев, какво според вас казаха политиците и какво разбраха гражданите в кампанията за европейските избори?

Като че ли политиката класа, която акордира политическата ситуация у нас и настройката на т.нар. електорат, вече много умело отправя своите внушения, своите истински и лъжливи внушения. Със спортен термин казано, това са финтове. Т.е. като резултант установяваш, че отново вкусовете са абсолютно разпарчетосани. Обществото ни прилича на цигански юрган, снаден от разноцветни парчета. Фрагментираното общество. А социалната фрагментация се отразява и на политическата. У нас политическите заявки обикновено са радикални, различни от някакви вече заявени. Всеки се отказва от статуквото. И самите носители на статуквото се разграничават от него, като казват: ще ви дадем нещо по-различно от това.
Всички са убедени, че нещата не са много добре. И при най-великодушно отношение към ситуацията у нас, си казваш:е, да, може би има нещо хубаво, като гледаш с лупа, но в края на краищата всички обещават да правят нещо ново. Т.е. всички се радикализират, дори представителите на статуквото по отношение на бъдещите си намерения. Едни обещават да дадат на съд за кражби и корупция досега управляващи, други ще реформират съдебната система, т.е. всички обещават по-дълъг или по-кратък път до някакво възмездие. Всички искат да отговорят на изискванията на обществото за справедливост, защото 90 % от българите се чувстват пострадали от поведението на политическата класа. И затова политическата класа им предлага удобен и желан спектакъл.
На сцената ще бъдат извадени и порицани определени хора, някои от тях ще бъдат осъдени, на други ще им бъдат взети имотите и евентуално ще бъдат раздадени на по-заслужили. Друго у нас в новата история не е правено - взема се от едни и се дава на други. Или едни вземат и си го дават на себе си. Това са обещанията. У нас те активират електоралните сегменти – да се завъртят, стиковат, да влязат в нужната динамика и да отидат до урните.
Политическите централи ще си направят рекапитулацията и, ако една отделна партия има достатъчно места в парламента, ще може да надвика другите, т.е. ще ги накара да слушат, защото това е най-подходящият начин да се управлява. Да имаш мнозинство у нас е начин да накараш другите да си излязат и да не присъстват, защото тяхното присъствие няма никакъв смисъл. Реално у нас това се и случва: мнозинството - в парламента, опозицията – в съседните кафенета се оплаква на журналистите. Загадката е след това, защото се обещават различни пътища – първо за възмездие и после - за благоденствие. А благоденствието е свързано с някакви пари от ЕС, с поръчки за наши фирми, като „нашите” се сменят, и работа за повече хора, а заплатите – по-близки до тези в централноевропейските държави. Това е някакъв вид благоденствие. Ако обаче няма никакво възмездие, това ще е поредният нокаутиращ удар в електората, който и сега си е в състояние „гроги”, т.е. пиян от удари. И не е сигурно дали ще се събуди повече, най-много да се увеличат хората, които ще напуснат страната.

Според вас това сме чули от политиците, но защо не се чу гласът на интелектуалците?

Според мен, гласът на интелигенцията никога не се е чувал, няма ярък тембър. Гласът на интелигенцията у нас винаги се е модулирал. По време на прехода приличаше на пубертет - ту кресливо подвикваше с тълпата и се загуби в нея, ту басираше и проповядваше морални истини. У нас интелигенцията в продължение на 50 години социализъм беше дресирана,  беше куче на властта.

Но и след десети ноември скимтеше около следващата власт.

Няма наша и ваша власт. Властта винаги е власт, а у нас интелигенцията е главно куче на властта. Има слугински манталитет. Има разбира се гласове, отделни хора, които се борят за каузи. Но когато млади хора с претенции за социална радикалност се завъртяха, например, около Любомир Левчев, емблематично име до 10 ноември 1989 г., и той им е духовен патрон, си казваш, че това е поредната мимикрия. Слава богу, и при социализма имаше, има и днес отделни неконформистки гласове, но те малко се чуват.

Може би не им позволяват да се изязяват?

Какво значи да ти позволяват - колкото повече не ти дават, толкова повече те чуват. Но повечето дори и да имат какво да кажат, не се опитват. Имам разказ „Защо българските писатели не станаха световни”. Според мен, той обобщава ситуацията с нашата интелигенция. Писателят Янко Станоев разказва: в момента, в който забраниха романа ми „Двойникът”, ме извика един полковник. Ако му бях ударил шамар и беше станал скандал, можеше да ме изгонят от държавата и да стана голям писател. Ние обаче с полковника се напихме, разказва Янко Станове, намерихме общи роднини и от наш`то село - ваш`то село, всичко утихна и така си останах само Янко Станоев.
Аз имам повече наблюдения върху българските писатели и си мисля, че силата му е по-скоро да излезе от някаква своя духовна провинция, независимо дали е от квартал на София или на Перник, и да стане част от представителната литература. И дотук. С това неговата енергия се изчерпва. А колкото му е останала, я използва да си запази мястото. И живее в този перманентен потрес - като се сменят нашите, другите дали ще имат нужда от мен. И ако имат нужда, вдигаш ръка и казваш, че искаш да помогнеш по някакъв начин - така някои стават заместник министри и началници на отдели. Така интелигенцията помага. Нашата интелигенция всъщност никога не е имала опозиционна настройка и няма претенции да бъде коректив.

А защо българите не се усещат като цяло европейци, въпреки че реално нашият глас в институциите на Европа вече се чува?

Тъй като 50 години държавата беше с високи стени и не можеше да се излезе от нея, защото границите бяха минирани, след като влязохме в ЕС, някои решиха, че се отваря грамадната врата на затвора. И целият хоризонт ще се открие пред нас и ще влезе някаква божествена  светлина. А да бъдем в ЕС е това, което ни се случва в момента. Т.е. получаваме пари, експертни съвети и съответно отговаряме по свой начин - крадем или се вслушваме в съветите. Например, министър Плугчиева се вслушва, тя е по-тренирана.  Други кръгове не се вслушват.
Т.е. с влизането в ЕС започва някакъв диалог и размяна – на пари и на стоки, на съвети и информация. В Япония продадохме киселото си мляко, може и в Европа да го продадем. А от  ЕС искат от нас да организираме обществото си, да го нормализираме. И да знаем за какво ставаме - да лъскаме обувки или да се занимаваме с ІТ технологии. Рекапитулацията, обаче, е че ЕС предлага практически решения, в които до този момент ние не можем да участваме реално, защото някой ти подава ръка, а ти освен че му подаваш своята, с другата му бъркаш в джоба. И докато се държим като гамени, те няма да искат да си играят с нас.
А ЕС са отношения – пазар, заради обмена на стоки, култура, заради обмен на културни продукти, правила - да не се лъжем, да си имаме доверие. Ние не прескачаме тази летва, още не. Повечето страни в ЕС се управляват горе-долу по еднакъв начин, а ние тук искаме да се управляваме по друг, наш си - хем да сме в ЕС, хем да не сме.
Трагедията за нашата политическа класа е, че влязохме в ЕС. От друга страна, състоянието на държавата ни беше такова, че ако не бяхме влезли, щяхме да експлоадираме социално, да затънем в глад и мизерия. Защото у нас е институциализиран криминалитетът. И за нашата криминална държава ЕС отвори хоризонти. Е, мислехме, че ще продължим да си крадем, видяхме обаче, че има и санкции. И точно затова няма да се учудя, ако след време се надигне глас от някого да излезем от ЕС, за да си запази някой феодалната власт у нас.

Но нали и партиите с най-радикални послания у нас са проевропейски.

Ние никога не сме имали  антиевропейска партия. „Атака” се разшумя, за да бъде чута. Това са театралните изпълнения на Волен Сидеров. А нашите партии са като нашата интелигенция – чудят се на коя по-голяма сила да се подмажат и да се поставят в нейна услуга.

Някои наблюдатели твърдят, че с влизането ни в ЕС са изчерпани националните цели и на хоризонта няма нови. Смятате ли, че това е причината за неосъзнатото ни членство в ЕС?

Нали започнахме с това, че обществото ни е фрагментирано и прилича на пъстър цигански юрган. Защото у нас няма нито политическа, нито духовна сила която да насочи в една посока енергията на това общество, за да търсим нещо. У нас се търси най-елементарното - благоденствие, т.е. ядене и пиене. И да са ни чисти клозетите по границата. Нищо друго не е поставено като национална цел. Например, да се стимулират изкуствата у нас, защото ние сме все още примитивни като общество. И все още заниманията с изкуство са за някакви различни от другите, странни хора.
Т.е. изкуството е все още стихийно занимание и обществото не го е припознало като важно за него и еманация на духовния му потенциал. А в изкуството се кодира духовния ни потенциал. Поради това, че обществото ни няма духовен потенциал. То има само материални цели. И тъкмо едните управляващи се научиха да миришат на дезодорант и да спазват правилата на масата, и сега слугите на бившата номенклатура- шофьори, сервитьори дойдоха да се учат по същия начин.

Защо политическият елит не осъзнава ли тази необходимост за нацията?

У нас няма елит. Ако наричаме хората, които ни управляват така, значи да ерозираме смисъла на думата. Това са хора, които берат плодовете на някакво благоденствие, карат си колите и пътуват до някъде, но се връщат тук. Защото не биха имали другаде успех, освен тук. У нас има официална власт, има и неофициална власт. Подозрението на всички ни е, че неофициалната власт е истинската власт. И това усещане умишлено се поддържа. Но не виждам някаква организираща обществото сила, както в едната, така и в другата власт. И двете имат плебейски, далавераджийски цели.

А защо, след като имаме толкова неправителствени организации, това не ражда гражданско общество, което да реагира?

В романа ми „Анонимни снайперисти” показвам как активистите на социализма станаха активисти на прехода и на постсоциализма - отговорът е там. Защото ние все още живеем в постсоциалистическо общество. А тяхната активност е абсолютно неплодотворна. Те не създават нищо и за себе си. Но умеят да завладяват територии. Приличат на уличните кучета - размножават се все повече и завземат улицата, опикават територията. И я владеят. Но от улично куче, освен популация, друго не чакаш. И нашата политическа класа се размножава, заема все повече територия и я управлява. Все повече часове по телевизиите ги гледаме, все повече страници от вестниците пълнят, но на практика не вършат нищо за обществото.

А ако не беше световната икономическа криза, смятате ли, че нова вълна млади българи щяха да напуснат страната?

По въпроса за кризата - ние не сме остров, но масово кризата засега не се усеща. Ние сме общество, в което повече от половината от брутния вътрешен продукт се произвежда на черно и то от официализирани лица. Целият социализъм го изкарахме на недекларирани стоки през границата, ще изкараме и постсоциализма. Защото няма друго. У нас не се задвижи индустрията, няма производство и марка, която да дава упование на хората, че като държава имаме успех, че и всеки може да има личен успех. Сега работиш, за да оцелееш.

А можем ли да планираме живота си?

Е, у нас от 80 години поне не са се правели големи планове. Какво е големият план на един българин? По-рано беше краткосрочен - да отидеш на море, а детето - на пионерски лагер, да си купиш „Лада” или „Жигула”, след поне десет години чакане и да си изплатиш апартамента, преди да умреш. В общи линии така живеем и сега, само марките на колите са други. Т.е. по никакъв начин хоризонтът на средния българин не се е променил.
А ако говорим какво се е променило от две години насам, откакто сме в ЕС, разликата е, че общуваш с по-подредени, по-интелигентни хора – едно по-примитивно организирано с едно по-уредено и подредено общество. Проблемът е, че трудно се издигаме до ниво да влезем в симбиоза с тях, на нас ни се спускат разни неща, но не правим нещо общо с тях. Ние отново сме си отделно общество, на което нещо се подхвърля и се чака да се задейства. Обаче това не се случва.
Т.е. ние не сме синергисти, ние сме антагонисти на Европа. Ако те се свиват, ние се разпъваме и обратно. И така по някакъв начин пречим на общото движение в Европа. Не го правим нарочно, просто нямаме необходимата организация. И сме, за съжаление, излишен мускул на европейското общество. Да се надяваме на операция, за да станем част от него. Сега не сме.
А иначе, каква нова вълна ще напуска България? У нас сега напускат единствено хората от селата и малките градове, защото там е мъртвило, няма работа. Защото разградски селянин на площад „Испания” не се чувства никак добре, това са прогонени от мизерията хора.

Много черни мисли за един изборен ден. Кажете и нещо оптимистично за българския народ.

Аз не съм песимист, това са реалностите на нещата. Правиш дисекция и намираш решение. Всъщност ситуацията можем да прозрем и през медиите у нас. Първите ни политици дават интервюта в най-тиражните вестници – „Шоу” и „Уикенд”. Сега жълтата преса е официалната преса, това е положението.