РУМЯНА КОЛАРОВА: ВТОРОРАЗРЕДНИ ПОЛИТИЦИ ВДЯСНО АТАКУВАТ СИНЯТА ИДЕЯ

Г-жо Коларова, какво се случва в дясното пространство през погледа ви на политолог?

В момента на „синята идея” се случва това, което се случи на земеделската идея в началото на българския преход. Прави опит със СДС да се разправят по същия начин. Не само се разчита, че много неща са забравени, но и се очаква, че сценарият, проработил в началото на промените, ще сработи и сега. Спомняме си как благодарение на поредица от забавени съдебни регистрации, поради провокирани вътрешнопартийни конфликти и междуличностни вражди земеделските партии престанаха да бъдат самостоятелна политическа алтернатива. В момента земеделци има навсякъде – в коалицията на БСП и в „Синята коалиция”; всъщност земеделците са „маята” на всяка коалиция, но от това, че са навсякъде не едва ли влиянието им в политиката нараства. По-скоро земеделските проблеми се деполитизираха.

Днес виждаме пореден епизод от позната ни поредица от събития, насочена към фрагментиране на „синята идея”.
Ако проследим състава на парламентарните групи в парламента след 1994 година може да открием, че във всички, включително в тези на БСП и ДПС, се появяват бивши политици на СДС – активни, разпознаваеми личности. И всички те се бият в гърдите, че са от автентичното старо СДС, че са намерили „правия път” и че „синята идея” е вече в миналото. Ключово за легитимирането на управлението на Виденов беше да включването в парламентарната група на БСП на депутати от екологичните и социалдемократични структури на СДС, „разширяването” на ДПС извън етно-регионалното му представителство стана чрез приобщаване първо на либералната фондация на Димитър Луджев, а след това чрез „приобщаването” на Христо Бисеров и Йордан Цонев. И НДСВ възникна с „мая” от СДС, дори и в „АТАКА” може да ги представители на ранните седесари.

Защо това става точно сега?

Защото ни предстоят много важни избори, бих казала съдбоносни. Но длъжна съм да подчертая, че освен аналогията с БЗНС, ако погледнем извън българската политика, лесно може да намерим аналогия с процеси в повечето посткомунистически държави. Като правило т.нар. форумни партии (по името на унгарския опозиционен блок „Демократичен Форум”), партиите на прехода се разпаднаха на по-малки структури.  Затова при обясненията за случващото се днес в България се търси аналогия със събития от преди десетина години случили се в Чехия, Полша, Унгария. За мен, обаче, тази аналогия е твърде неуместна. Не заради голямата давност във времето, а защото разпадът на форумните партии бе предизвикан от разпускането на комунистическите партии, на които те бяха опозиция. И той се извърши бързо в първите две години в началото на процеса на демократизация, на онова, което наричаме преход.

В България БСП оцеля. Затова, ако се търси аналогия, по уместно е да говорим за римейк на унищожаването на земеделската идея. Въпросът е защо? Може да се потърсят два начина да се отговори на този въпрос. Първият отговор е свързан с отговора на въпроса „кой го прави?” За мен не е уместно да коментирам това, защото нито съм навътре в кулоарната интрига на българската политика, нито ми се иска да коментирам политически декларации, които „изтекоха” в медиите през празниците или интервютата от потенциални коалиционни партньори или анонсите от управляващи и опозиционни партии за партньорство с Юруков. По-важно е да коментираме в името на какво се търси унищожаването на синята идея.

Отговорът на такъв въпрос едва ли се свързва просто с персонални отношения в партията?

Пак си позволявам аналогията с унищожаването на земеделската идея. Тя беше унищожена, за да се наложи едно ясно двублоково (или както сме свикнали медиите да го наричат двуполюсно), противопоставяне СДС - БСП, в което земеделците трябваше „да се разтворят”. Днес е много важно да отговорим каква е политическата алтернативност, в името на която се унищожава синята идея? Какво е това, което Синята коалиция отстоява, и което противниците й искат да унищожат? Първият и най-лесен отговор е, че тази коалиция пречи на установяването на новата двублоковост - от една страна БСП-ДПС, като социално-либерален блок, и от другата установяването на радикален, националистически и силно консервативен вектор. ГЕРБ трябва да бъде идентифицирано не чрез ЕНП и християндемокрацията, а чрез евентуални радикални партньори, като  „Атака”, а защо не и РЗС?

За мен обяснението за унищожаване на „синята идея” чрез противопоставяне по линията либерализъм – радикализъм не работи, защото беше вече експлоатирано чрез НДСВ и изчерпи своята ефективност. Вече преживяхме своя либерален ренесанс, т.е. опитите за либерализиране на дясното. Те са в действие още от 1991 г. с формацията „СДС-Либерали”, по-късно чрез инициативите на Президента Желев и Димитър Луджев, през коалициите с носител Доган - през 1997 и 2001.  Този проект приключи през пролетта на 2005. НДСВ днес е либерална формация, която в се бори за своите 4%. Тя има интерес от атаката срещу синята идея, но установяването на нова двублоковост не е по силите й.

Какво е другото обяснение?

Второто възможно обяснение е чрез противопоставянето консерватизъм – християндемокрация. Истината е, че Пламен Юруков има своя проект за „нов консерватизъм”. В последните месеци от политическото си лидерство и Петър Стоянов направи няколко опити за приобщаване към консерватизма, които не получиха подкрепа в партията. Истината е, че в момента Яне Янев също сключи своя пакт с Уестминстерската фондация и има свой консервативен проект. Опитът да се обяснят днешните машинации с регистрацията на СДС като братоубийствена война между защитниците на консерватизма и християндемокрацията в СДС е много неубедителен. Защото това е дилема, която присъства в СДС от 20 години. Едва ли мнозина си спомнят за Зелената консервативна партия, основана от Филип Димитров. Почти всеки лидер на СДС е правил опит за идентификация с консерватизма – и Филип Димитров, и Иван Костов (особено като лидер на ДСБ). После и Петър Стоянов. Само Надежда Михайлова не може да бъде уличена в такъв опит. Тези опити търсиха отговор на въпроса „Какво е модерния консерватизъм и има ли той почва у нас?” Предполагам, че те всички се отказаха, защото виждаха, че това ще бъде смъртта на дясното. Защото нито структурите, нито електоратът приема консервативните идеи.

Не е ли твърде рано за такъв разговор?

Напротив, бих казала, че е късно. Защото консервативните партии, които са партии на елита, на местните първенци възникват през ХІХ век. Както и да се идентифицира партията на Берлускони в Италия, или политическото лидерство на Саркози във Франция, това не може да бъде консерватизъм, а и те са твърдо членове на ЕНП. Защото нито във Франция, нито в Италия е възможно да се върне историята назад и да се създадат условия за автентичен консерватизъм. Аналогично е и с партията на Аснар в Испания и затова тя се нарича Народна партия. Десните партии в Европа са от четвърто поколение и на тях не може да им се залепи етикет „консерватизъм”.

Т.е. ако има консервативен проект вдясно у нас , той е проект, създаден за убиване на традиционното дясно в България. Разбира се, можеш да потърсиш логистична подкрепа от Запад, доколкото в момента има проект за създаване на консервативна група в Европейския парламент, но у нас за консерватизмът няма ресурс. Затова за мен единственото възможно обяснение е, че в момента се търси смъртта на синята идея.

А има ли трето обяснение?

Това е въпросът. Според мен се търси смъртта на „синята идея”, за да се наложи псевдо-политическото противопоставяне стари-нови. Всекидневно от медиите се преповтаря рефрена „старите лица на прехода трябва да си отидат”. Търси се замяна на политици от дясното, които имат зад гърба си един пълен успешен мандат с нови хора и кръгове, които лесно ще бъде атакувани. С нови лица, чиято критика на сегашното управление като неефективно, като национално безотговорно, като антиевропейско, като антилиберално, като антизападно не звучи убедително. Когато политици без опит критикуват провала на кабинета Станишев-Доган, те са лесно уязвими.

Т.е. кой ще бъде лансиран като такъв удобен за кабинета опонент?

Ще отговоря така. Идеята да се въведе противопоставянето между стари и нови е много странна. Но факт е, че това би била най-силната легитимация на Сергей Станишев. Той се привижда като нов, макар че зад него стоят както млади напористи хора като Антон Кутев и Кристиан Вигенин, така и хардлайнери, които търсят реванш и в никакъв случай не са повлияни от реформирането на БСП. Ако противопоставянето управляващи-опозиция се подмени с противопоставяне стари-млади, това би бил най-силният ход в полза на Станишев, в предизборните кампании. Разбира се, че БСП ще запази представителството и на другите поколения в партията. Но може би по този начин ще се отслабят позициите на поколението на Георги Първанов в БСП. 

Зад Станишев стоят две поколения - първото е фасадата на тандема, млади хора, които нямат никакъв спомен какво се е случило в политическия преход, не знаят „кой кой е”, а второто е на ветераните-хардлайнери, които по никакъв начин не са се реформирали, които имат своите реваншистки проекти и не са извлекли голям политически урок от събитията през 1997 г. По-скоро ги интерпретират като голямата грешка на Георги Първанов. В дясно обаче като „нови лица” се афишират хора, които са в политиката поне 15 години.

Какви са основанията за това твърдение?

Като погледнете, например, кои са политическите остриета вдясно на атаката срещу Синята коалиция, които предлагат нейна алтернатива, ще видите, че това са второразрядни политически актьори, които обаче присъстват в българската политика от 1990 г. досега. Например, Красимир Каракачанов, който е и партиен лидер на ВМРО от 1995 г. Той е най-продължително време лидер на партия след Ахмед Доган.  Пак отдавна в политиката е и Яне Янев, но той стана лидер след доста проточило се политическо чиракуване. Мога да изброя още много политици – Иван Колчаков и Марио Тагарински, Димитър Димитров и Димитър Йорданов. Предполагам те търсят своя шанс да направят политическо салто мортале, подобно на Йордан Цонев и Христо Бисеров. Но Бисеров и Цонев не бяха на втора линия, а бяха играчи от „А” отбора на СДС, които направиха политическия си акробатичен номер с риск, но и навреме.
Все пак основният натиск срещу Синята коалиция е от „нови лица”, които са били студентите през 1990-91 година, потърсили са политическа кариера, но не са успели да станат повече от второразредни политици. При тях това е борба на живот и смърт, последен шанс да оцелеят. Предишният им шанс беше свързан с „проветряването” на СДС, когато Надежда Михайлова отвори коалицията ОДС за Гергьовден на Любо Дилов, за Яне Янев, когато ВМРО на Красимир Каракачанов и ССД на Софиянски направиха нещо като второ издание на Народен съюз. И в момента те атакуват синята идея, защото осъзнават, че ако тя успее, тяхната политическа кариера приключва Лидерският успех на Петър Стоянов беше свързан с обръщане към редовите членове, на СДС и денонсиране на твърде широката и безотговорна парламентарна коалиция. За съжаление неуспехът на евроизборите даде възможност за реванш на тези второразредни политици чрез Пламен Юруков. Втората особеност на „новите лица” в дясно е, че те влязоха в политиката като политически безотговорни рентиери.

Какво означава да си рентиер в политически смисъл?

Ще ви дам пример - Красимир Каракачанов е сравнително безотговорен пред избирателите си, защото неговите структури съществуват благодарение на реституираните имоти на ВМРО. Любен Дилов омекотява ефекта от провалите си чрез мрежата от PR агенции и продуценти на шоу. Нито единият, нито другият са станали автентични политици в смисъл да поемат отговорност от загуба на избори. Те винаги са съществували паразитно върху СДС и са експлоатирали своя рентиерски ресурс.

Какво е лошото на „новите лица” в ляво и в дясно?

Атаката на тези политици става чрез механизмите на политическото хунвейбинство – да се изтрие спомена за дясната алтернатива в България – не като публично говорене, а като управление. Защото управлението и на Филип Димитров и на Иван Костов беше балансирано и центристко управление. Ако забравим това, започваме да мислим за дясното като за кметско управление на Бойко Борисов или Стефан Софиянски, или радикалните лозунги на „Атака”. Само хора, които нямат спомен за периода 1991-2001 г. могат да мислят дясното управление като чист, „гол” антикомунизъм, а не като балансирано управление с икономическо възстановяване и стратегически реформи, като устойчиво партньорство с ЕС.

Защото през 1997 г. България беше приравнена на Македония и Хърватска по отношение на членството в ЕС. Филип Димитров, Иван Костов, Надежда Михайлова и Петър Стоянов - всеки от тях има своя дял в това управление за членството на България в НАТО и ЕС. А политическото хунвейбинство се състои в това да наречеш тези десни лидери озлобени антикомунисти.

Кой ще се настани все пак на това празно политическо пространство, ако то се оголи?

Ясно е, че ГЕРБ не може да бъде пренебрегнат като основен играч. Но подкрепата за ГЕРБ, без фигурите от традиционното дясно, които олицетворяват балансираното и ефективно дясно управление много бързо ще ерозира. И ще изчезне по-бързо от подкрепата за НДСВ. Защото вторият мандат на НДСВ бе постигнат не благодарение на своя лидер, а заради ефективността на няколкото професионалисти в партията, които не преминаха тънката границата между прагматизма и непочтенността. Не случайно лица като Огнян Герджиков, Даниел Вълчев, Христина Христова, Соломон Паси и Николай Василев все още могат да осъществят непосредствен контакт при срещите с избирателите. На Станишев в момента му липсва освен ефективност на управлението, и балансираност. Защото истината е, че балансираните реформатори в БСП са хората от кръга на Първанов. Той е и паметта на БСП, защото е платил цената за грешките й и е престоял своето време в опозиция. Но сега в БСП доминират самонадеяните хунвейбини, които нямат спомен за политическа цена, която се плаща за сторени грешки.

Т.е. политическото хунвейбинство е явление, което обхваща и част от лявото, и част от дясното пространство?

Да, но искането за смяната на поколенията е проблем на дясното, не е проблем на лявото. В изследванията, които правя на представителния елит (депутатите в шест народни събрания), се констатира, че за изминалите 20 години при всеки избор на нов парламент около 50% от депутатите вляво са били сменяни. Обновяването на политическото представителство на БСП е устойчиво и е около 50%. Такъв устойчив дял имат новите депутати и в парламентарното представителство на ДПС след 1997 г. За съжаление, вдясно нямаме тази устойчивост на дела на новите депутати, а имаме резки скокове от 83% до 34%.

Няма ли и ЕНП своята „вина” за отключването на процесите вдясно, като припозна ГЕРБ за основната партия там?

Не можем да търсим вина в европейското партньорство. Стратегията на европейските партийни конфедерации за страните от бившите посткомунистически държави е ясна – да припознават като свои партньори победителите вдясно, след като получат достатъчно гаранции за идеологическата и политическата им автентичност. ГЕРБ беше приета в ЕНП, когато евродепутатите й дадоха достатъчно доказателства, че са автентични представители на дясната политика.

Зад това, което шумно се случва вдясно, не се забелязва какво става в най-голямата партия вляво или то не е изненада?

В БСП както винаги преди избори, които са знакови и съдбоносни, мобилизацията и сплотяването е естествено. Вляво преди избори няма такава драма. За мен по-интересните процеси вляво започват след вота, тогава се разбира кой с какви ресурси разполага. След изборите ще стане ясно доколко в рамките на своя кръг Станишев има водеща позиция. И второ, каква е ролята и какво е влиянието на президента Първанов в БСП. Това са две силни фигури с политическа биография и в партията, и във властта. Те не са единствените играчи вляво, но след 5 юли ще се види кой какво е получил. Но сега там липсва публичност.
В този смисъл голямата сила и голямата слабост на СДС през последните шест месеца беше, че партията направи публични всички свои решения и се обърна пряко към своите членове. Синята коалиция беше напълно отворена, но въведе принципа всекиму според заслугите – активността на местните структури и резултатите от предишен самостоятелен вот (евровота). А местните структури на СДС бяха свикнали да не им се търси отговорност за дейност и изборни резултати. Защото провалът на СДС и на ДСБ на евроизборите беше организационен провал на едни местни структури и силно организирана кампания на други. Ако структурите се оценяват всяка според резултата си, тогава Синята коалиция може да стане широка дясна коалиция. Но това означава да не се говори за лични вражди. Защото кампанията анти-Костов генерира невероятна ненадеждност на посланието на дясното. Не можеш да кажеш: ние сме против Костов, но се гордеем с успешния си управленски мандат.

Има ли шанс за широка дясна коалиция за националните избори?

Надявам се, че има. И смятам, че Синята коалиция е първа стъпка към нея – коалиция на всички проевропейски партии. Синята коалиция не случайно заяви, че тя е прозападният проект и ще има за цел възстановяване на ефективното членство на България в ЕС. След евроизборите по-добре може да се види електоралното тегло на партиите, които са останали извън Синята коалиция.

А какви са шансовете на „Ред, законност, справедливост” да се превърне в траен проект, който не разчита само на папки с компромати?

Проектът на Яне Янев има за цел да събере десни гласове от „Атака” и от ВМРО. Но едновременно с това той е отрицание на опита за публичност. Никой не пита и не коментира откъде Яне получава своята информация. Отрицание на публичността са и проектите ВМРО и „АТАКА”, защото и там не се коментира обвързаността на ВМРО със структурите на ДС, и обвързаността на „Атака” със структурите на народната милиция. Рискът при всяка нова партия е, че не знаеш кой „я прави”. Разчита се на типичния ефект на популистките партии – кратката памет. Не се помни какъв беше Яне Янев, как беше и анти и про - СДС. Обикновеният човек няма спомен за това.

Но той все пак се припознава с дясното.

Той си има своите слушатели. Трябва обаче да има публичен дебат и да има памет. И Яне Янев да намери своето място в този дебат. Защото силата му засега е в монолога. Много е атрактивен, но изнася политически моноспектакли. Той е един Мариус Куркински в политиката. Политическото явление Яне Янев е от типа на театралните моноспектакли на Куркински. Но ако трябва да играе в екип, другите до Яне губят. И с Димитър Абаджиев се случва, и Нено Димов се подреди на опашката. Но някой вижда ли ги тях? Не.