ДОЦ. Д-Р ИСКРА БАЕВА: ПОЛИТИЧЕСКАТА НИ КЛАСА ВЕЧНО СЕ ПРИСПОСОБЯВА КЪМ СИЛНИЯ НА ДЕНЯ

Г-жо Баева, какви асоциации буди националния ни празник 3 март – исторически, политически или се свежда до  идеята за непреодолима неизбежност за в бъдеще?

Безспорното този ден заслужава да бъде национален празник, защото тогава след дълги години на несъществуване, се възстановява българската държавност. Затова ми се виждат несериозни опитите да бъде  избран друг национален празник. Както и заради факта, че живеем в модерна епоха, в която националните държави имат значение. Това е рожденият ден на националната ни държава.
Всичко друго обаче трябва да се постави под въпрос. Доколко тази война и сблъсъкът между две големи източни империи - Руската и Османската, които имат характер на различен от западноевропейския модел – евразийски и азиатски, дава възможност за появата на България като модерна държава? Отговорът и на този въпрос, според мен, е положителен. Защото зависи не толкова от характера на империите в сферата на влияние на които би трябвало да сме попаднали след този ден, колкото от желанията и намеренията на освободените българи. И те поне през първите десетилетия на самостоятелното развитие на България показват, че без всякакво съмнение са избрали своя европейски път. Но с много остатъци от ориентализма, което е нашето османско наследство, с много силна привързаност към Русия, което е нашата славянска историческа характеристика. Оттук нататък ние непрекъснато се опитваме да се отървем от това наследство. И го правим до ден днешен.
На мен, обаче ми се струва, че това е криворазбрано препрочитане на историята. Като историк съм убедена, че всяко поколение препрочита историята. И трябва да го прави, защото  в миналото търси отговори на въпроси, които го вълнуват в момента, а не толкова стриктното възпроизвеждане на събитията. Стриктното възпроизвеждане има значение за историографите и за хронистите. Истинската социална функция на историята е чрез примери от миналото да отговаря на предизвикателства на днешния ден. Затова 3 март може да ни оттласне в друга посока и да видим какво от миналото можем да реализираме с успех днес. Струва ми се, че за нас е важно всичко – и ориенталското, и русофилското, и славянската ни идентичност. Защото това прави от нас членове на Европейския съюз, които по-добре разбират източните съседи на общността.

В Европа също твърдят, че печелят от националната идентичност. Защо ние като че ли я загърбваме?

Да, жалко е, че ни го казват от Европа, вместо да го осъзнаем самите ние – като своя специфика, като членове на ЕС, като предимство, а не като недостатък. Засега по-голямата част от българите приемат тези наши характеристики по-скоро като недостатък, от който трябва да се отървем и дистанцираме. А аз мисля, че можем да ги превърнем в предимство, защото едва ли можем да се състезаваме с другите членове на ЕС със своя модернизъм, с ефективност на производството или със своята дисциплина. По-добре да заложим на собствената си специфика.

Може ли да приемем като хронична диагноза стремежът ни все да се примъкваме в сянката на „по-големия брат”, на империя в миналото или на голям глобален играч днес?

Има такъв стремеж. Рефлексът на българската политическа класа (защото това не се отнася до българския народ) е да се хареса на водещата в момента сила в региона или в глобален мащаб. Този стремеж е много сирен и много повтарящ се – както през ХІХ, така и през ХХ век. Но подозирам, че водещите групировки в българското общество са се държали по подобен начин и през вековете на османско владичество. Така че това е една повтаряща се тенденция. При липсата на българска държавност, пътят от падането на България под османско владичество до Освобождението е твърде дълъг и това е формирало нови качества в политическата класа – на оцеляване най-близо до силните.

Не давате висока оценка за политическия ни елит. Само време ли ни е необходимо, „за да окосим ливадата” и един ден да се събудим с политици на европейско ниво?

Ще цитирам Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето”. То е най-добрият ни съюзник, но може да  бъде и най-лошият ни враг. Зависи от волята ни. Може да мине време и да се окаже, че тенденцията на желание за приспособяване към силния на деня ще се задълбочи. Но тя може и да се трансформира в опит за изграждане на самостоятелна позиция, която да бъде еднакво отдалечена от различните силни на времето. Това е път, който са избрали други източноевропейски славянски държави. Но ако сме точни, ние трябва да се мерим с балканските си съседи.
Държавите от централна Европа, които сочехме като отличниците на прехода и искахме да настигнем, имат друга историческа съдба. Разбирам желанието да се сравняваме с по-успешните, това е стимул. Наша истинска база за сравнение обаче трябва да са балканските страни. Най-добре би било народът да повлияе на елита, но това е трудно, защото изборите са веднъж на четири години. Ние нямаме референдуми и мисля, че това не е случайно. Никак не е случайно и всъщност това е самозащитна  реакция на българския елит. Той не иска да бъде подчинен на народа, който може да вземе някакво незряло решение.

Но нали най-важните решения вече ги взехме – за еврочленството, за членството в НАТО, за военните бази. Защо политиците се страхуват от волята на народа?

Ние взехме тези решения по много странен начин – елитът ги взе от името на народа. Което е странно, защото повече източноевропейски страни направиха референдуми по тези въпроси. Какъв беше проблемът у нас да се проведе референдум за ЕС? И ако за спирането на двата реактора в АЕЦ „Козлодуй” нещата са повече технологични и в сферата на тесен кръг специалисти, за членството в ЕС и за НАТО въпросите са граждански. Това разделение на „ние” и „те”, което съществуваше по време на социализма, се повтаря по нов начин – разделяне на политически елит и народ. И двете части на българската държава се гледат със засилващо се  подозрение.

Това означава ли, че не сте оптимист за изхода от предстоящите избори?

Дотогава нещо трябва да променим. Съмнявам се да приемем законодателство за референдумите, защото е обща тенденция в политическия елит да не допуска народа да му се меси. Въпреки всичко трябва да се говори все по-често и все по-силно. Това е начинът гражданското общество да окаже натиск върху политиците за защита на интересите си.

Можем ли да направим паралел между сегашната ситуация и друго историческо време? На какво ви напомня днешната ситуация в страната?

Сега сме в уникална ситуация, защото сме част от една високо развита общност, което досега не ни се е случвало в историята. Защото Османската империя не е била толкова високо развита общност, а съюзът ни с Третия райх също не е предполагал нещо по-добро. В годините на присъствието ни в Източния блок България наистина се модернизира, но по един изостанал за Западна Европа начин. Така че никога досега не сме били част от развития свят.
От друга страна за пореден път сме на границата между два свята, между две цивилизации, чието противопоставяне и глобален сблъсък започна на 11 септември 2001 година с ударите на кулите в Ню Йорк. Става дума за сблъсък на развития свят с глобалния тероризъм, каквото и да означава това. Значи ние отново сме на границата, което вече ни се е случвало.
Погледнато от друга страна, днешното време е продължаващ залез на Европа като водещ континент в света, започнал от средата на ХХ век. В началото на ХХІ век тя постепенно отстъпва тази позиция на САЩ, на азиатския континент. От тази гледна точка това вече ни се е случвало и ние сме си на мястото. Нашият свят губи състезанието с по-бързо развиващите се светове. Затова нашите качества на хора, способни да оцеляват, могат да се окажат полезни за ЕС.
Но най-важната задача на следващото поколение е да изработи критично самостоятелно мислене на търсене на нови варианти на солидарност във света. Защото това ни липсва най-много и сегашната финансова и икономическа криза само ще задълбочат тези дефицити – дефицитите на солидарност.
Важно е да осъзнаем, че светът не може да бъде само консуматорски и че целта на живота не може да бъде само консумация на все повече блага. Виждам такова критично мислене в малка група от младите хора, с които работя. Критично мислене към ценностите в днешния глобален свят. А младите и през 60-те години на миналия век в западния свят бяха срещу еснафството на своите родители. Имаше такъв момент и при нас в началото на прехода. Да, това не са големите групи млади хора. Но те се отнасят изключително критично към налагането на грубо консуматорство - на пари, на стоки, на виртуални образи. Те търсят истинските стойности на живота.

Има ли надежда те да се превърнат в част от бъдещия ни елит?

Не е сигурно. Могат да се превърнат и бъдещите маргинали. А как се възпитава елит? Той си е намерил начин да се възпитава, възпроизвеждайки се. Ако трябва да съдействаме той да се развива, като народ трябва да му попречим да се възпроизвежда, а да възстановим връзката между него и народа. Което означава, че трябва да има редуване на елита. Не бива да продължава тенденцията от последните години – елит, който се възпроизвежда помежду си. Трябва да се възстанови истинската, действаща демокрация – връзка между политическите идеи и народа. Но това означава, че трябва да излезем от модела на имиджовата политика, която се прави от пиари, но не създава реална политика. Състезават се образи, не идеи. Това е консуматорското общество в политиката.

Това отваря ли ниша за крайни и радикални партии?

Отнасям се скептично към възпроизвеждането на историята в крайностите й – националсоциализъм, фашизъм. Не бих определила Волен Сидеров и неговата формация като фашизоидна. По-скоро това явление трябва да предупреди политиците, че те са се отдалечили много от избирателя. И че се поражда недоволство, което отхвърля цялата система. Да се възпроизведе националфашизъм в глобализиращия се свят не ми звучи като сериозно твърдение.
Затова смятам, че тенденциите в света на популистки лидери и формации, които лансират фобии, близки до усещанията на хората, трябва да бъдат превърнати в политика, да бъдат обяснени. А не само политиците да повтарят мантри за социалдемокрацията, християндемокрацията и какво ли още не като клише. Тези послания в началото на ХХ век са се отличавали коренно, но днес не се отличават почти по нищо. И нищо не говорят на хората. Нито като послания, нито като политика.
Ако не се намерят разлики в политиките, или ще се роди нова политическа система с нови принципи, или парламентарната демокрация ще се възроди по някакъв начин. Това което днес се случва в политическото пространство не само у нас, оставя широки територии вляво и вдясно, които ще се запълнят. И не с комунизъм и фашизъм, както историята ги познава, а с някакви нови, опасни тенденции. Няма да преувеличим, ако кажем, че те биха разрушили и всичко, градено след Втората световна война като политическа система и ценности, световния ред, който се опитва да хуманизира обществото. Ако политиците не възстановят политиката и продължат да си играят на образи, но с едни и същи политически послания, това неминуемо ще се случи. Тези избори само ще покажат колко се задълбочава кризата в българската политическа система и колко много тя се нуждае от някаква промяна и възраждане на политическото.