ПЪРВАНОВ СИЯЕ ОТ ЩАСТИЕ. ЧУДО НЕВИЖДАНО!

Гледам си аз волейболната среща между България и Русия в битката за бронза на европейското първенство, и какво да видя – президентът Георги Първанов сияе от щастие. Размахва ония ми ти ръце. Подскача като малко хлапе, заведено от татко му да види любимият си отбор. Пули се. Нещо звукопроизнася. Пуфти, тактува си песни на агитката. Не мога да го позная. Това Първанов ли е, не е ли той?!

Да не би да е някакъв негов двойник? Или едно от многото му непоказвани досега лица? Влизане в роля?

Пиар стратегия на обигран политически играч? Може би. Да не би пък да си се държи естествено, а аз да изпадам в прекалена подозрителност? Какво чак толкова е станало? Има право и той да показва нормални човешки реакции, нали? И той е човек като всички нас. И той има право на еуфория.

Не в това е проблемът обаче. Свикнал съм да виждам върховния главнокомандващ на държавата ни по-често намусен, сбрал вежди, свръхсериозен. Обран откъм емоции. Крайно пестелив откъм думи, направо словесно стиснат. Затова съм склонен да се съмнявам в поведението, на което станах свидетел като зрител пред екрана. А то граничеше направо с инфантилизъм.
Не ми е целта да обиждам личността на президента. Не мислете, че го правя импулсивно. Не, не е умишлено. Но има нещо крайно непоследователно в публичното държане на Първанов, което дълбоко ме смущава. Защото през всичките тези години (поне откакто си го спомням), „социалният президент” Георги Първанов не е от кой знае колко атрактивните фигури на голямата сцена. Нито е словоохотлив, нито казва съществени неща.

Новина от него трудно можеш да произведеш. Политолози и журналисти се пънат да му разшифроват уж закодираните послания, а той е от семпъл по-семпъл.

По-скоро наподобява като стил съименника си – „роботът” Георги Пирински. Прекалено сдържан и суховат е. И затова същата онази вечер по време на волейболните страсти, в които се беше потопил държавният ни глава, силните му емоции контрастираха.

Малкият Жорко се беше слял с публиката. Без малко и да литне към игрището. Да запрегръща и разцелува своите другарчета, които размазаха с 3:0 гейма противниковия отбор на руснаците. Малкият Жорко надделя над Георги Първанов. Взе превес над опитния и самоконтролиращ се политик, който обикновено ни говори със сериозен тон за енергийна политика, за енергийни проекти, за национални приоритети и т.н. Но операторът толкова пъти показа вдетинилия се и подрипващ държавен глава, че най-накрая цялото това предаване „на живо” ми се стори като добре режисиран президентски пиар. Двучасов при това, и безплатен.

А какво ни показва всъщност Първанов?

Българският президент безпомощно се опитва да източи рейтингите на известните ни спортисти, за да влезе в новинарските емисии.

Изпадна в еуфория по време на волейболната среща между България и Русия, но само колкото да го покажат камерите. За съжаление не влага и грам емоция на политическата арена. А така ощетява политическото шоу, което пристрастява електоралните единици, за да пуснат глас на поредните избори. Не може абсолютно безстрастно да правиш политика, а да аплодираш бурно и усмивката да не ти слиза от лицето, докато трае спортен двубой.

Проблемът идва от това, че в съзнанието на хората Първанов е предимно потаен, мълчалив. Политикът, който винаги уж пресмята развитието на процесите няколко хода напред, вече втори мандат стои начело на балканската ни държавица, но следва и си гради един и същ имидж. На спотайващ се, на дебнещ в гръб политическите конкуренти. Като че все гледа да мине между капките, когато се водят остри междупартийни и вътрешнопартийни войни. Или когато, примерно, медиите гърмят и се тресат от политически скандали. И гък не казва, когато в държавата се коментират тежки злоупотреби с влияние.

Не дава често интервюта. Не коментира всепроникващата корупция. Не взима присърце наблюдаващото се ужасяващо обедняване на народа.

Не издава да е кой знае колко загрижен за демографския, морален и образователен срив в милата ни татковина. Никакъв го няма по строго актуални въпроси, които касаят живота на неговите съграждани. Като че прехвърля цялата отговорност и предначертаване на битието на българина единствено на правителството. А той си стои кротко в кабинетчето, крои и прекроява бъдещето на страната в сянка - и толкова.

Политикът извън кадър, който дава признаци за съществуването си само в краен случай, е Първанов. А дори и тогава се скатава от зоркото око на медиите. Вяства се на мегдана едва когато му се налага да излезе от дебелата си институционална сянка на висшестоящ. За да ни поздрави за свършеното и успехите през изминалата година, да се покаже на някоя и друга благотворителна кампания. Или спретва някакъв консултативен съвет по националната сигурност, колкото да изпълни формалните си функции.

Президентът се включва само, когато ножът съвсем опре до кокала.

Но не схваща, че острието му така и не мърда от там. Стои си така вече двайсет години от плъзването на демокрацията по нашите ширини. Пуска ни по малко кръвчица, пуска, пуска... Докато съвсем не изтече и не се наложи спешно кръводаряване – я от европейските кръводарители, я от братята руснаци, които обаче май са повече кръвопиещи, икономически „вампирясали” другарчета, отколкото кръводаряващи спасители на западащата ни родина – някогашен сателит на СССР.

Трае си Първанов. Не му се забърква в някакви каши и делнични проблеми. В някакви политически провокации, шушукания, медийни атаки. Не, предпочита да го играе фен на спорта. Там е по-неуязвим. По-встрани от злободневието. Или казано на футболен жаргон – играе по тъч линията. Там, където обикновено загряват резервите. Влиза в последната минута. Уж опитвайки се да реши „мача” в своя полза. Но в повечето случаи се намесва просто, за да бави играта. 

А защо ходи до Пекин на Олимпиадата, някой ще ми каже ли?

С какво допринесе за спорта ни Първанов, че да се прави на върл почитател на изтъкнатите ни спортни състезатели? С какво?

Май само му плащаме разходките насам-натам, а държавният глава се разтоварва от тежките политически ангажименти за наша сметка! Бързо се забрави слабото представяне на атлетиката ни в Пекин, докато не бяхме облети от студения душ на завършилото преди месец Световно първенство в Берлин. Малцина днес си спомнят, че президентът аплодираше тежкоатлетите ни на Олимпиадата в Атина през 2004 г., а се скри, когато избухна допинг скандалът и трудът на целия ни отбор по вдигане на тежести отиде на вятъра. 

Притрябвало му е на Първанов да превзема новините с „красив гол” или „сервис” в последната минута. Не ще да изпъква Първанов, да се набива на очи. Не обича да прави резки движения. Чака си „срещата реванш” във „футболното” (или „волейболно”) първенство за „Купата на страната”. Защо да се напъва и да хаби сили... Няма защо да се изсилва.

Тревожи ме обаче имитацията. Рязкото раздвояване, рязката смяна на маските

на лицето на президента. Това ме тревожи. Има известна лабилност, която се долавя у него. Явно потиска доста емоциите си, за да се прави на държавен глава. Макар че ако вкара малко от тях, за да се вживее в актуалните и належащи проблеми на обществото, не би било никак лошо.
И как така стана, че преди не можеше да си позволи да се боричка със Станишев, а в момента се чувства готов за заигравки с Бойко Борисов? Това издава притеснението му да не го изпревари премиерът. Но и че е готов да промени имиджа си, за да не избледнее съвсем преди идването на следващите президентски избори след две години.

По-опасното обаче е, че след размяната на крошета около драмата 

със загиналите в Охридското езеро българи, Георги Първанов става още по-непредсказуем в битката за рейтинг

 
и влияние от Борисов. И ако си знаем колко непредсказуем е новият министър-председател, то няма нищо по-лошо от това Първанов също да се превръща в още толкова непредсказуем като властова фигура.

Защото фрази от сорта на „Мамо, ама Бойко ме бие!”, които премиерът използва, за да унижи и без това провалилия се вече като политик Сергей Станишев, може да се окажат взривоопасна словесна смес за стабилността на къщичката България. И ще е жалко, ако на двамата съперници обществото им се привиди само като агитка и шайка запалянковци, а не като здравомислещи и очакващи много повече усилия от тях граждани. 

С електорални агитки и размяна на политически удари под кръста съдбините на България не се решават!

Прескачайки от волейбол към футбол, исках да нахвърля няколко щриха към публичният образ на Първанов. Разбира се, да го портретирам с мои бои. Което не е проста работа. Но ако никой не се пробва, няма и как да надникнем иззад маскировъчните костюми на висшестоящите ни, нали?