ВРЕМЕТО ЗА КУРТОАЗИЯ ВДЯСНО ИЗТИЧА

Времето за куртоазия вдясно изтича. Както обикновено, вниманието отново е насочено към дясното политическо пространство, но мотивите в навечерието на изборите са различни. Част от коментаторите предпочитат да говорят за “дясното”, защото се опитват да прикрият

началото на нормализационната криза вляво

Говоренето за неспособността на десните да постигнат работещ модел на взаимодействие все така бива използван като средство за пакетиране на добре познатото послание – опозицията е слаба и разединена, затова е по-добре да си запазим управляващите. Другото говорене за процесите в дясното политическо пространство остава по-дискретно, но е много по-необходимо. Това е дебатът за обхвата на границите на онова, което в следващите години ще определяме като дясно в България.
Мнозина отказват да приемат, че

дясното пространство в политиката не е някаква даденост.

То не съществуваше само до преди няколко години. В него няма запазени места, просто защото то тепърва се изгражда. Антикомунистическият период във формирането на българската политическа система формира трайното разбиране, че всички които са против БКП/БСП, са десни. По този начин, всъщност негласно бе приета перспективата на самата БСП, за която всеки противник трябваше да носи подобен етикет. Всъщност, СДС във вида си на широка антикомунистическа коалиция включваше в себе си основната част от политическите формации и личности, които по-късно формираха първоначалния образ на българското политическо пространство. Но то все още не бе нито ляво, нито дясно. Всички демократично мислещи хора би трябвало да се противопоставят на тоталитаризма. Всеки свободомислещ човек би трябвало да отрича една политическа система, изградена върху тоталния контрол. Това би трябвало да е нормалното състояние на българската политика, ако тя беше демократична. Тогава спорът наистина би бил между леви и десни ценности, по отношение на начина, по който да бъдат решавани проблемите, пред които се изправят българските граждани.
Но това все още не се случва. Днешният дебат е за това трябва ли всички да бъдат равни пред закона. Споровете са за това, трябва ли договорите да се спазват. Това не е нито ляво, нито дясно. Това е дебат на едно общество, което все още не е достигнало до равнището на държавата, основана на равенството пред закона. Затова всеки опит да се приписва ляво или дясно съдържание на “страстите български”, остава или признак на лоша преценка, или неумел опит за пропаганда в подкрепа на статуквото.
Българското дясно политическо пространство започна да се формира с

реформисткото управление на ОДС от 1997 – 2001 година.

Но това по никакъв начин не означава, че всички политически партии и лидери от този период имат запазено място в него. Нещо повече. Бавната и болезнена трансформация на СДС в дясна политическа партия би изгубило смисъла си, ако партньорството вдясно днес се опита да възстанови персонажите от началото на нормализационната криза вдясно. Това е политическа и лична драма за мнозина в навечерието на решителни избори, които биха могли да завършат с формирането на стабилно дясно-центристко управление. Но, освен лична и групова драма, това е принципен въпрос. И от начина, по който той ще бъде решен ще зависи консолидацията на модерно дясно пространство в България.
Спорът за това кой е или не е десен политик

не може да бъде воден с аргументите на миналото

Политиката е всекидневно усилие, в което позициите и аргументите се доказват непрекъснато. Принадлежността към СДС в различен период от време не може да гарантира никому етикета “десен”. Най-малкото, защото съществена част от лицата, през които се утвърждаваше СДС в началото на 90-те години, отдавна се завърнаха към собствената си партия – БСП. В този смисъл, опитите за извеждане на критерии за водене на преговори, основаващи се на последователност на политическото поведение, са изключително важни. Но те не могат да бъдат прилагани към партийното членство, а само към последователно отстоявани политически позиции.
Формалният критерий, свързан с членствто в Европейската народна партия, има организационно и процедурно значение. Напълно естествено е, основният формат на преговори за постигането на ефективна координация вдясно да се водят само между партиите, отговарящи на европейските критерии за дясна политика. Организационното състояние на Демократическата партия и на земеделците, не позволява в момента те да се определят като водещи политически субекти в тези преговори.

Демократическата партия почти напълно се оттегли

от политическата сцена, а земеделците все още са изправени пред проблема за легитимността на собственото си партийно ръководство. В тези условия, динамиката и качеството на преговорния процес, в определяща степен зависи от СДС и ДСБ.
Позицията на ГЕРБ да се яви самостоятелно на парламентарните избори, обаче не отменя необходимостта от постигането на ефективна координация с тази партия, както по отношение на европейските, така и на националните избори. В сравнение с останалите коалиционни споразумения и преговори, които се водят в българската политика, това е може би най-ясният и последователен формат. Но, очевидно именно затова той продължава да бъде атакуван с аргументите на политическия провинциализъм, според който важна е не политическата позиция, а личните симпатии или антипатии на един или друг политик.
Обхватът на дясното споразумение

не би трябвало да е предварително закрит

по отношение на други партии и личности, които все още не са получили своята европейска легитимност. Но тяхното ангажиране с каузата на дясната политика в следващите години, би трябвало да бъде въпрос на съгласие, постигнато преди това по отношение на границите на формиращото се днес дясно политическо пространство. Всичко друго е несръчен или прекалено агресивен опит за бламиране на самия процес на нормализация вдясно.
Темата за това кой би останал извън обхвата на дясното споразумение, като че ли интересува най-много политиците и партиите, отделили се от СДС, но не постигнали своя европейска легитимност. Пред  всичко, става въпрос за ССД, съюзът “Радикали”, някои от земеделските и социалдемократически формации, както и за отделни политически фигури, запазили своята позиция през годините. Изглежда разумно всички тези политически формации да бъдат приобщени към една дясна кауза. Но този тип прагматичност би могла прекалено бързо и лесно да обезсмисли самия процес на определение и разграничаване между десните формации. Представата за това, че отделилите се от СДС формации са “предали каузата” е не само неточна, но и непродуктивна. Най-малкото, защото определящо е не дори защо и кога са се отделили, а какво са постигнали след това. Затова

всеки опит някой да “кадрува” дясното пространство

или да се опитва през процеса на преговори да решава личните си и групови амбиции за влияние, няма и не може да има нищо общо с дясната политика. Българската традиция и политическа култура, наистина предполага отдаването на по-голямо значение на личностите, отколкото на идеите и политическите платформи. Но опитите през личности да бъдат атакувани политически позиции, подменя самия смисъл на политическия дебат.
Заради всичко това, обхватът и границите на изграждащото се дясно политическо пространство трябва да бъдат определени сега чрез дебат, насочен към търсенето на десни решения на съществуващите проблеми. Всичко друго е и ще продължава да бъде част от политическия провинциализъм на статуквото да подмени дневния ред на политическата промяна.