ВИДИМИТЕ ЛИЦА НА ПАРТИИТЕ С НЕВИДИМИ ГЪРБОВЕ

Кой ли вече си спомня онзи налудничав филм „Туин пийкс” и шантавата фраза от него: „Совите не са това, което са”. Гражданите – едва ли, но политиците не само го помнят, но дори го разиграват на живо пред слисаните очи на избирателите. Гледа човек някой борбен лидер на партия, слуша го какво говори с нездрав блясък в очите и в същото време тълкува, че той казва така, понеже зад него стоят едни други хора, а те искат нещо съвсем трето. Защото с днешна дата у нас партиите не са това, което са. Техните лица са подпрени от други гърбове, а техните слова, насочени към хората, са евфемизми на други идеи и намерения. Партийната битност е двойствена до такава степен, че в съвременния политически жаргон дори бяха въведени нови понятия като формален и неформален лидер – сиреч, членовете на партията избират един да я ръководи, но всъщност я командва друг.
Не една такава партия и коалиция ще се изправи пред очите на избирателите на тези избори. Затова не е лошо хората, които все още не са се отказали да пускат бюлетини в урните, да знаят дали това, което виждат очите им и чуват ушите им, е онова, за което ще гласуват. В момента у нас почти няма партия с избистрен облик, ясно ръководство и еднозначни намерения, може би с изключение на ДПС, ДСБ, ВМРО и донякъде - НДСВ. Всички останали са или видимост на задкулисни кукловоди, или се тресат от вътрешни битки на различни озверели една срещу друга фракции. На някои от тях изборите въздействат като виагра, а за други – като диазепам, но при всички случаи и

тези политически формации не са точно това, което би трябвало да олицетворяват няколкото букви на абревиатурите им или бодряшките понятия, с които са се назовали.

Една от широко обсъжданите коалиции, създадена специално заради предстоящите парламентарни избори, на която социолозите тутакси отредиха живот в следващото Народно събрание е „Напред”. Две от партиите в нея по-скоро нямат втори и трети план, едната защото е константна като ръководство от години и това е ВМРО, макар тя също да премина през фракционни трусове през 2001 г., завършили с поражение за противниците на лидера Красимир Каракачанов. Другата – Земеделски народен съюз, всъщност е остатъчно явление също след фракционна война в силната преди години партия на Анастасия Мозер БЗНС-Народен съюз, завършила с поражение и за двете страни, защото хората дори и да искат да гласуват за някоя от тях, вече не знаят кой кой е.

За сметка на това другите две партии в коалиция „Напред” са точно като совите от „Туин пийкс”.

Зад енигматичната през 1997 г. и близо 5 години след това маска „Гергьовден” - партия, която сбираше под знамената си иронични, войнствени и антикомформистки настроени младоци, се крият цели три лица. Лидер на организацията е Петър Стоянович – бивш седесар, който се скара с тогавашната лидерка на светлосините Надежда Михайлова заради оттеглената кандидатура на днешния финансов министър Пламен Орешарски за кмет на София и отиде в „Гергьовден”. По това време лидер на тази партия беше Любен Дилов, който обаче вече беше влязъл в бизнес-отношения с бившия шеф на Столичен общински съвет от СДС Антоан Николов чрез покупката на в. „Новинар”, чиито формален собственик е. Дилов отстъпи лидерския пост на Стоянович и в тази конфигурация през 2005 г. двамата вляха „Гергьовден” в коалицията ОДС, сформирана от Надежда Михайлова, която влезе в 40 Народно събрание, превръщайки Дилов в депутат.

Четвъртата партия в „Напред” е по-млада дори от непрекъснато прераждащите се под вънкашност чужда и под име ново партии на Яне Янев.

Това е политическото формирование на енергетика Христо Ковачки, наречено ЛИДЕР. Петте букви са абревиатура, съставена на принципа на акростиха – т.е. към всяка от буквите е притурена дума с някакво различно значение от онова, което има самата абревиатура - Либерална Инициатива за Демократично Европейско Развитие, но всъщност ЛИДЕР. По документи всеизвестният Христо Ковачки няма нищо общо с тази партия. Неин лидер е световно неизвестния Кънчо Филипов. Всичко останало в нея е лична собственост на Ковачки в прекия и преносния смисъл, защото структурите на тази партия се базират на бизнес структурите на Ковачки. Хората от административните им звена поемат ръководните политически функции, а хората на наемния труд в тях автоматично се превръщат в избиратели от категорията „твърд електорат” на ЛИДЕР. В наше време по-силна мотивация за втвърдяване на един електорат едва ли може да се намери и тя ще остане такава поне до изборите, ако вездесъщата световна икономическа криза не помете част от този електорат.
Различно от това, което виждат всички, е и набиращата шеметна скорост на политическия небосклон партия на Яне Янев „Ред, законност и справедливост” (РЗС). Тя е основана едва преди 3 години – в края на 2005-а, и всъщност е трансформация на БЗНС-Народен съюз, с който Янев също влезе в коалицията ОДС и стана депутат. Въпросното БЗНС Янев отмъкна от същата онази земеделска партия на Мозер, само че преди доста години, през които се скиташе немил-недраг извън родния парламент. Не може да се каже, че участта му в парламента беше по-различна по простата причина, че ОДС цели четири години живя на принципа „всяка коза за свой крак”. РЗС дори доста се поизложи, издигайки конкурентен на десницата кандидат-президент в лицето на двойния агент на Държавна сигурност Георги Марков, който беше и председател на партията.
Янев продължи да снове напред-назад и внезапно, само за някакви си 3 месеца шумотевица из медиите по повод на посещенията му в ДАНС, при главния прокурор, в НАП и по други възлови институции, които затрупваше с разкрития, досега недовели до нищо друго, освен до една-две оправдателни присъди за обвинените от него, претъпка Зала 1 на НДК, която побира около 5000 души на редовия си конгрес.

През тези три месеца се напластиха следните факти:

Янев заяви, че ще се коалира само със СДС и ДСБ за изборите, но в крайна сметка насъбра отцепниците от тях, които са им по-върли врагове, отколкото политическите им противници и се закани да съди Иван Костов за нещо си. На два пъти се опита да направи парламентарна група ту с напусналите коалиция „Атака”, ту без тях, ту с други независими депутати и накрая остана да чака вразите на Мартин Димитров да излязат от партията си. Дълго вдигаше мерника на ДПС, но в крайна сметка стана вносител на спорното му предложение за повишаване на изборния праг за коалициите. А само преди няколко часа разпространи заявление, че след изборите ще разговаря единствено с ГЕРБ и Бойко Борисов. Който е в състояние, нека подреди политическата логика на подобно поведение. На този етап е ясно само едно – че Яне Янев върши чудеса от храброст, само и само да влезе в следващия парламент. Тогава вече може и да разберем политическата му мотивация.     

Последната задача е много по-трудно изпълнима, когато става дума за „Атака”. Понеже тя вече е в парламента, но така и не стана ясно защо.

За сметка на това се изясни, че парламентарната дейност не е силата нито на Волен Сидеров, нито на хората му, явно защото там площадният ентусиазъм не е много подходящ. Вероятно това е и причината атакистите да зарежат скучните занимания по приемането на важни за страната и гражданите закони, включително и за изборите, и да се втурнат сред масите с възгласа „Въздухът трепери”. Вярно е, че зад „Атака” стоят много хора и Сидеров и доведеният му син и често буйстващ евродепутат Димитър Стоянов имат всички основания да заявяват на всеки опонент: „Кой си ти бе, за мен са гласували хората”. Но е вярно също така, че тази партия беше създадена от средите на бивши червени милиционери с по-скромен брой звезди и нашивки по пагоните именно, за да обере именно този вот на перманентното недоволство и да го облече в достъпен за първосигналния разум лозунг тип „За родину, за Сталину”. Ясно е кой е Сталин в случая, само че родината изобщо не е тази, която Сидеров описва с викове и бойно вдигнати юмруци по села и паланки, а онази, която описват презрените от него закони, сътворени в презрения от него парламент, към чието следващо издание обаче отново напира.
Няма съмнение, че изтеклите 4 години са маргинализирали още българи и не точно заради кризата, а заради съвършено различните критерии за вписване в съвременния живот, на които те не отговарят, така че присъствието на Сидеров на предизборния терен е повече от задължително за стратезите на концентрацията на нужните гласове към нужните партии и канализиране на свободното електорално пространство, което ако бъде оставено на самотек, може да наклони везните в някаква непредвидена посока. Доказателство за тази функция на „Атака” е фактът, че в зората на създаването на партията си ГЕРБ Бойко Борисов демонстрираше явни симпатии към нея, както и Волен Сидеров – към него. След като европейските партньори на Борисов му размахаха пръст обаче, той забрави топлите си чувства към „Атака” и дори обозначи евентуалното си следизборно партньорство до нея и нито крачка по-нататък. Тъй че партията на Сидеров ще си остане за негова лична употреба в обратната на партията на Ковачки посока – от политическа към бизнес структура.

Двусмислени положения има и във видимостите с две от най-старите партии у нас, макар да са несъизмерими по възраст – СДС и БСП.

В СДС уж се борят антикостовисти в лицето на екслидера на партията Пламен Юруков и прокостовисти в лицето на сегашния лидер Мартин Димитров. Задкулисието обаче е малко по-различно. Юруков е лице на личните амбиции на ексглавния секретар на партията и днешен депутат от ДПС Христо Бисеров да се върне на бял кон в партията, както и на заветната цел на самото ДПС да елиминира евентуален партньор на ГЕРБ в следващия парламент, което не просто може да го извади от властта, а и да му причини сериозни проблеми. Мартин Димитров наистина изглежда като съглашател с Иван Костов, но целта му не е шумно обсъжданото поднасяне на СДС на тепсия в ръцете на бившия му лидер, а малко по-дългосрочна стратегия за съставяне на дясно-центристки кабинет с ГЕРБ. В тази посока работят не само политически и граждански структури, но и няколко медии, обвързани пряко с младия лидер на СДС.

Ако вътрешните трусове в десницата са 8,5 по Рихтер, в БСП скалата долавя най-много 3-4 степен.

Въпреки че понякога друсва и по силно. Както днес например, когато премиерът Сергей Станишев коментира за пръв път ултиматума на президента Георги Първанов „или мажоритарен вот, или референдум”.  „Референдумът е много демократичен елемент за вземане на решение, но той може да бъде и опасна популистка игра”, отсече Станишев и даде да се разбере, че привидното затишие в БСП не е много устойчиво. Макар столетната партия да има здрави инстинкти да потиска вътрешнопартийните си противоречия преди избори и по време на кампания, залогът след вота изглежда е много голям, защото нервите не издържат и в двата основни лагера – президентския и премиерския.
Слуховете, че загубата на изборите ще коства лидерския пост на Станишев и че в тази посока се работи усърдно от другия лагер изглежда не са само интригантска клюка. Иначе

защо са му на президента мажоритарни кандидати за депутати при положение, че червените избиратели никога не гласуват за личности, а само за партията си

и винаги са обичали лидера си, независимо кой е той. И ако нещо може да ги обърка, това е именно изваждането на техния човек пред скобите на партийната бюлетина. Твърдението на президента, че хората искат да избират личности, а не партии също не издържа, защото самият той като личност нямаше да може да оглави дори БСП, ако не беше получил подкрепата на признати и почитани в партията лидери, включително и на тогавашния премиер в оставка Жан Виденов. Самият Първанов също без малко не стана жертва на замисъла да изгуби президентските избори, за да го лишат от лидерския му пост. Но спечели по чудо благодарение именно на верността на избирателите към партията им, както и на братоубийствената война между другите двама претенденти за поста на държавен глава – Петър Стоянов и Богомил Бонев.
Така че

единната и вдъхновена БСП, устремена към втори управленски мандат, е само една димна завеса на битката кой да овладее партията отвътре.

Може би причина за това е драмата на всички млади президенти, които достигат тавана на кариерата си в най-активната си възраст. Прецедентите за продължаването на амбициите им не са само у нас – едни се връщат като лидери на партии (Петър Стоянов в СДС), други пускат жените си в битката за високи постове (Бил Клинтън и Хилъри Клинтън). Битката между Първанов и Станишев и техните обкръжения обаче е принципна. Макар първият да посочи втория за лидер на партията, когато се премести от „Позитано” 20 на „Дондуков” 2, все пак нарекоха именно Станишев „Мистър Клийн”. Докато първият все по-често е наричан просто Гоце.

За видимостта на ГЕРБ дори няма формулировка. Тя е еднолична партия, която има едно измерение – Бойко Борисов.

Той обаче не е никакъв в нея, освен редови член както много други хора от много други партии, по признанието на лидера на ГЕРБ Цветан Цветанов. Само че какво е Цветан Цветанов без Бойко Борисов – един възпитаник на спортната академия на служба в МВР. А може би и още нещо, което не се вижда с просто око. Както не може да се чуе с просто ухо еднозначното намерение на Бойко Борисов за формата на кабинета, който се предполага, че ще състави. Както и за листата, която би трябвало да поведе. Както и за функцията, която смята да изпълнява след изборите. Както и за намеренията му, ако ги спечели, когато няма да може да казва повече „НЕ”, а трябва да посочи какво ДА… СЕ ПРАВИ.
Ето какви сови пърхат в предизборната нощ на България. А в тази неразбория ни остава само едно утешение – че най-тъмно е преди да се съмне. И че страстите на предизборните битки със сигурност ще изсветлят много от образите преди това. Дано няма страст, която да ни заслепи дотолкова, че да не ги разпознаем.