СТАБИЛНАТА НИ ФИНАНСОВА СИСТЕМА Е МИТ
Излишъците не са буфер за икономиката, а единствено за самия бюджет
Доц. Ганчо Т. Ганчев; Институт за икономика и международни отношения | 28.01.2009 15:35Официалните тези за отражението на глобалната криза върху българската икономика и българското общество като цяло, се базират върху няколко правителствени тези, лансирани и доразвивани през последните месеци.
Първият мит е, че кризата е изцяло привнесена, че представлява нещо, което пречи да се осъществят далновидните предначертания на кабинета. Вторият мит е, че финансовата система не е засегната и е стабилна, независимо от външните сътресения. Третият мит е, че правителството изгражда „буфери”, които ни предпазват от негативните външни влияния. Четвъртият е свързан с широко рекламираната доскоро теза, че кабинетът провежда разумна структурна и социална политика, за да смекчи отражението на кризата. И най-сетне последният, пети и най-стар мит е този, че правителството е необходимо с оглед защита на националните интереси на България.
Първият мит е свързан с неолибералната стратегия на управлението. Базовата идея е, че няма нужда от някаква особена икономическа политика, всичко се решава чрез стихийния приток на чуждестранен капитал. Прекият резултат от това е безпрецедентният търговски дефицит, покриван досега с това, което правителството нарича чуждестранни инвестиции. А на практика - главно с чужди пари, инвестирани спекулативно в недвижимости. Точно тава се случи и в САЩ, а и в повечето развити страни с пазарна икономика. Именно подобен тип развитие, съзнателно насърчаван от правителството, е в основата на всички финансови кризи. Точно държави като България са особено уязвими, а не острови на стабилността, както вероятно си мислят някои „прогнозни мозъци”.
Митът за стабилната българска финансова система е особено далеч от реалността. Финансовата система, както е добре известно, се състои от две основни част- капиталови пазари и банкова система.
Българските капиталови пазари бяха практически унищожени
Спадът на основните фондови индекси е от порядъка на 3-4 пъти. За сравнение - спадът на американския и западноевропейските пазари е десет пъти по - слаб и това беше прието за най-тежката криза от „Великата депресия” насам. Българските фирми загубиха важен източник на финансиране от порядъка на 20% от БВП, спестяванията на пенсионните фондове се обезцениха, спадна притокът на чуждестранни портфейлни инвестиции. Относително по-голямата стабилност на западните капиталови пазари се обяснява не само с тяхната по-силна икономическа база, но и с активните действия на правителствата и централните банки. Българското правителство можеше, но не направи нищо, до голяма степен изхождайки от собствения си заблуда, че финансовата система е стабилна.
Вторият компонент на финансовата система - банковият сектор, изглежда привидно стабилен. България не разполага обаче с нито една голяма българска държавна банка, с изключение, за щастие, на Банката за развитие. Останалите банки, на практика дъщерни дружества на същите онези големи транснационални банки, които понасяха и понасят огромни загуби на международните пазари, са раздвоени между възможността за по-голяма норма на печалба у нас и желанието за трансфер на ресурси към западните централи. Вярно е, че засега делът на лошите кредити у нас е относително нисък. Но не бива да се забравя, че българската банкова система, в условията на валутен борд, функционира по принципно различен начин, в сравнение с банковите системи на ЕС и САЩ.
Разликата е в това, че нормалните парично-банкови системи са управляеми. В период на криза централните банки намаляват лихвения процент и вливат ликвидност. У нас, подобно финансово-икономическите кризи от 19-ти век, лихвите растат, а достъпът до ликвидни ресурси се свива. Като добавим фискалните излишъци, намаляващи парите в обръщение, както и изчезващото външно търсене, очевидно гражданите и фирмите се оказват под двойната преса на свиващи се приходи и увеличаващи се разходи за финансиране. Последиците са изключително тежки. Отново не виждаме, обаче, нито идентифициране на проблема, нито политика. Ще завършим с това, че именно
финансовата система на страната е изключително уязвима и то по вътрешни, не по външни причини
Митът за „буферите” е особено любопитна форма на бягство от действителността. Основният буфер са паричните средства (фискалният резерв), които правителството инвестира извън страната чрез БНБ. Тези пари наистина са „буфер”, в смисъл, че могат лесно да бъдат похарчени при реална или мнима необходимост. От гледна точка на българските предприятия обаче, това са пари, извадени от обръщение и свиващи вътрешния пазар. Ако за правителството това е буфер, то за частния сектор е допълнителен проблем. Същото се отнася и за орязването на разходите до 90% от предвидения размер, което само по себе си е логическа безсмислица- ако някакви разходи са ненужни, не трябва да се планират.
Правителството твърди също, че фискалният резерв е необходим като подкрепа на валутния борд и противодействие на влошаването на дефицита по текущата сметка. И двете неща са неверни. Първо, нарастването на фискалния резерв е изключително тясно корелирано с влошаване на дефицита по текущата сметка. Второ, докато България ползваше заеми от МВФ и съответните средства отиваха за попълване на валутния резерв, то стабилността на страната наистина нарастваше. Откакто обаче правителството лекомислено реши да погаси предварително заемите към МВФ и започна да попълва резерва изключително чрез средства от бюджетния излишък, нещата придобиха съвсем друг оттенък. Изземването на ресурси от икономиката доведе до рязко нарастване на външния дълг на частния сектор, а съотношението резерви/краткосрочна задлъжнялост се влошава заплашително.
Митът за разумната структурна и социална политика се спука като сапунен мехур буквално за дни. Газовата криза открои несъстоятелността на енергийната стратегия на страната по един наистина драматично-гротескен начин. Социалната политика, изградена върху митичните предимства на „плоския” данък също претърпя фиаско. Освен че нито едно от предимствата на плоското облагане не се наблюдава, се оказва, че този тип данъчна система е несъвместима с проблемите, пораждани от кризата.
В САЩ и Великобритания се засилва прогресивността на облагането. Както и във всички цивилизовани демократични държави с оглед защитата на по-бедните слоеве. В България обаче дори необлагаемият минимум беше принесен в жертва на
най-примитивната в Източна Европа форма на пазарен фундаментализъм
Същевременно, всички страни с плоски данъци като Русия, държавите от Прибалтика, България и т.н., навлизат в тежка социално-икономическа депресия.
Петият мит също беше развенчан безславно. Без да навлизаме в политическите перипетии, ще отбележим, че критичното отношение на ЕС и спирането на финансирането по редица програми, превръща самото правителство във финансов проблем за страната.
На фона на активните антикризисни действия в глобален мащаб, българското правителство все пак подготви система от мерки за противодействие, официално обявени като план „Станишев”.
Централната идея на плана е запазването на паричния съвет и генериране на фискален излишък от порядъка на 3% от БВП. Излишъкът продължава да бъде основен буфер на икономиката срещу негативните външни явления. Освен това, кабинетът предвижда да направи 5,6 млрд. лева капиталови разходи като паралелно в енергийния сектор се предвиждат 6 млрд. частни и държавни инвестиции. Акцентът е върху развитието на инфраструктурата, но ще бъдат заделени средства за научни изследвания, развитие на бизнес паркове, създаване на работни места, подпомагане на хората с ниски доходи и др. От друга страна, правителството предвижда свиване на административните разходи и други икономии. Нелихвените разходи и трансфери ще се извършват в рамките на 90% от плана, като остатъкът ще се изразходва с решение на МС.
Сами по себе си тези мерки изглеждат добре, но крайният резултат зависи от тава как последните се вписват в макроикономическите тенденции, очертаващи се през последните месеци, както и от координацията с действията на МВФ и Европейската комисия.
Бюджетният излишък, както е известно, е предмет на особена гордост на всяко българско правителство през последните десетина години. Излишъкът, сам по себе си, е така или иначе замразяване на ресурси, но се счита, че той изпълнява две основни функции- намалява търговския дефицит и стабилизира паричния съвет.
Първият мит е, че кризата е изцяло привнесена, че представлява нещо, което пречи да се осъществят далновидните предначертания на кабинета. Вторият мит е, че финансовата система не е засегната и е стабилна, независимо от външните сътресения. Третият мит е, че правителството изгражда „буфери”, които ни предпазват от негативните външни влияния. Четвъртият е свързан с широко рекламираната доскоро теза, че кабинетът провежда разумна структурна и социална политика, за да смекчи отражението на кризата. И най-сетне последният, пети и най-стар мит е този, че правителството е необходимо с оглед защита на националните интереси на България.
Първият мит е свързан с неолибералната стратегия на управлението. Базовата идея е, че няма нужда от някаква особена икономическа политика, всичко се решава чрез стихийния приток на чуждестранен капитал. Прекият резултат от това е безпрецедентният търговски дефицит, покриван досега с това, което правителството нарича чуждестранни инвестиции. А на практика - главно с чужди пари, инвестирани спекулативно в недвижимости. Точно тава се случи и в САЩ, а и в повечето развити страни с пазарна икономика. Именно подобен тип развитие, съзнателно насърчаван от правителството, е в основата на всички финансови кризи. Точно държави като България са особено уязвими, а не острови на стабилността, както вероятно си мислят някои „прогнозни мозъци”.
Митът за стабилната българска финансова система е особено далеч от реалността. Финансовата система, както е добре известно, се състои от две основни част- капиталови пазари и банкова система.
Българските капиталови пазари бяха практически унищожени
Спадът на основните фондови индекси е от порядъка на 3-4 пъти. За сравнение - спадът на американския и западноевропейските пазари е десет пъти по - слаб и това беше прието за най-тежката криза от „Великата депресия” насам. Българските фирми загубиха важен източник на финансиране от порядъка на 20% от БВП, спестяванията на пенсионните фондове се обезцениха, спадна притокът на чуждестранни портфейлни инвестиции. Относително по-голямата стабилност на западните капиталови пазари се обяснява не само с тяхната по-силна икономическа база, но и с активните действия на правителствата и централните банки. Българското правителство можеше, но не направи нищо, до голяма степен изхождайки от собствения си заблуда, че финансовата система е стабилна.
Вторият компонент на финансовата система - банковият сектор, изглежда привидно стабилен. България не разполага обаче с нито една голяма българска държавна банка, с изключение, за щастие, на Банката за развитие. Останалите банки, на практика дъщерни дружества на същите онези големи транснационални банки, които понасяха и понасят огромни загуби на международните пазари, са раздвоени между възможността за по-голяма норма на печалба у нас и желанието за трансфер на ресурси към западните централи. Вярно е, че засега делът на лошите кредити у нас е относително нисък. Но не бива да се забравя, че българската банкова система, в условията на валутен борд, функционира по принципно различен начин, в сравнение с банковите системи на ЕС и САЩ.
Разликата е в това, че нормалните парично-банкови системи са управляеми. В период на криза централните банки намаляват лихвения процент и вливат ликвидност. У нас, подобно финансово-икономическите кризи от 19-ти век, лихвите растат, а достъпът до ликвидни ресурси се свива. Като добавим фискалните излишъци, намаляващи парите в обръщение, както и изчезващото външно търсене, очевидно гражданите и фирмите се оказват под двойната преса на свиващи се приходи и увеличаващи се разходи за финансиране. Последиците са изключително тежки. Отново не виждаме, обаче, нито идентифициране на проблема, нито политика. Ще завършим с това, че именно
финансовата система на страната е изключително уязвима и то по вътрешни, не по външни причини
Митът за „буферите” е особено любопитна форма на бягство от действителността. Основният буфер са паричните средства (фискалният резерв), които правителството инвестира извън страната чрез БНБ. Тези пари наистина са „буфер”, в смисъл, че могат лесно да бъдат похарчени при реална или мнима необходимост. От гледна точка на българските предприятия обаче, това са пари, извадени от обръщение и свиващи вътрешния пазар. Ако за правителството това е буфер, то за частния сектор е допълнителен проблем. Същото се отнася и за орязването на разходите до 90% от предвидения размер, което само по себе си е логическа безсмислица- ако някакви разходи са ненужни, не трябва да се планират.
Правителството твърди също, че фискалният резерв е необходим като подкрепа на валутния борд и противодействие на влошаването на дефицита по текущата сметка. И двете неща са неверни. Първо, нарастването на фискалния резерв е изключително тясно корелирано с влошаване на дефицита по текущата сметка. Второ, докато България ползваше заеми от МВФ и съответните средства отиваха за попълване на валутния резерв, то стабилността на страната наистина нарастваше. Откакто обаче правителството лекомислено реши да погаси предварително заемите към МВФ и започна да попълва резерва изключително чрез средства от бюджетния излишък, нещата придобиха съвсем друг оттенък. Изземването на ресурси от икономиката доведе до рязко нарастване на външния дълг на частния сектор, а съотношението резерви/краткосрочна задлъжнялост се влошава заплашително.
Митът за разумната структурна и социална политика се спука като сапунен мехур буквално за дни. Газовата криза открои несъстоятелността на енергийната стратегия на страната по един наистина драматично-гротескен начин. Социалната политика, изградена върху митичните предимства на „плоския” данък също претърпя фиаско. Освен че нито едно от предимствата на плоското облагане не се наблюдава, се оказва, че този тип данъчна система е несъвместима с проблемите, пораждани от кризата.
В САЩ и Великобритания се засилва прогресивността на облагането. Както и във всички цивилизовани демократични държави с оглед защитата на по-бедните слоеве. В България обаче дори необлагаемият минимум беше принесен в жертва на
най-примитивната в Източна Европа форма на пазарен фундаментализъм
Същевременно, всички страни с плоски данъци като Русия, държавите от Прибалтика, България и т.н., навлизат в тежка социално-икономическа депресия.
Петият мит също беше развенчан безславно. Без да навлизаме в политическите перипетии, ще отбележим, че критичното отношение на ЕС и спирането на финансирането по редица програми, превръща самото правителство във финансов проблем за страната.
На фона на активните антикризисни действия в глобален мащаб, българското правителство все пак подготви система от мерки за противодействие, официално обявени като план „Станишев”.
Централната идея на плана е запазването на паричния съвет и генериране на фискален излишък от порядъка на 3% от БВП. Излишъкът продължава да бъде основен буфер на икономиката срещу негативните външни явления. Освен това, кабинетът предвижда да направи 5,6 млрд. лева капиталови разходи като паралелно в енергийния сектор се предвиждат 6 млрд. частни и държавни инвестиции. Акцентът е върху развитието на инфраструктурата, но ще бъдат заделени средства за научни изследвания, развитие на бизнес паркове, създаване на работни места, подпомагане на хората с ниски доходи и др. От друга страна, правителството предвижда свиване на административните разходи и други икономии. Нелихвените разходи и трансфери ще се извършват в рамките на 90% от плана, като остатъкът ще се изразходва с решение на МС.
Сами по себе си тези мерки изглеждат добре, но крайният резултат зависи от тава как последните се вписват в макроикономическите тенденции, очертаващи се през последните месеци, както и от координацията с действията на МВФ и Европейската комисия.
Бюджетният излишък, както е известно, е предмет на особена гордост на всяко българско правителство през последните десетина години. Излишъкът, сам по себе си, е така или иначе замразяване на ресурси, но се счита, че той изпълнява две основни функции- намалява търговския дефицит и стабилизира паричния съвет.
ГРАФИКА №1
ПЪРВИЧЕН ИЗЛИШЪК И ВЪНШНОТЪРГОВСКИ ДЕФИЦИТ В % ОТ БВП ЗА 2008 Г.
ПЪРВИЧЕН ИЗЛИШЪК И ВЪНШНОТЪРГОВСКИ ДЕФИЦИТ В % ОТ БВП ЗА 2008 Г.
По данни на БНБ
Както се вижда от графиката, нарастването на активното първично салдо на бюджета до рекордните 8% от БВП към септември-октомври т.г. не само не забави влошаването на търговския дефицит, но последният надхвърли 20% от БВП. Следователно, поддържането на излишъци, както показват и данните от предишни години, не играе роля на буфер на икономиката. Той е буфер единствено за самия бюджет, давайки възможност за увеличаване на разходите, без привличане на допълнително финансиране.
Вторият основен елемент на плана „Станишев” е увеличаването на инвестициите. Това определено е еволюция в правилна посока. Мерките обаче изглеждат закъснели и недостатъчни. При това, в съчетание с фискалния излишък, изземващ ликвидност от икономиката, те няма да бъдат достатъчни за даване на допълнителен импулс, компенсиращ намаляващото външно търсене.
На Графика №2 е представена динамиката на преките чуждестранни инвестиции за 2007 и 2008 г. Очертава се сериозно свиване на външния приток на капитал по тази линия. Прирастът на публичните инвестиции не е достатъчен, за да компенсира забавянето на инвестиционната активност
Както се вижда от графиката, нарастването на активното първично салдо на бюджета до рекордните 8% от БВП към септември-октомври т.г. не само не забави влошаването на търговския дефицит, но последният надхвърли 20% от БВП. Следователно, поддържането на излишъци, както показват и данните от предишни години, не играе роля на буфер на икономиката. Той е буфер единствено за самия бюджет, давайки възможност за увеличаване на разходите, без привличане на допълнително финансиране.
Вторият основен елемент на плана „Станишев” е увеличаването на инвестициите. Това определено е еволюция в правилна посока. Мерките обаче изглеждат закъснели и недостатъчни. При това, в съчетание с фискалния излишък, изземващ ликвидност от икономиката, те няма да бъдат достатъчни за даване на допълнителен импулс, компенсиращ намаляващото външно търсене.
На Графика №2 е представена динамиката на преките чуждестранни инвестиции за 2007 и 2008 г. Очертава се сериозно свиване на външния приток на капитал по тази линия. Прирастът на публичните инвестиции не е достатъчен, за да компенсира забавянето на инвестиционната активност
ГРАФИКА №2
НЕТНИ ПРЕКИ ЧУЖДЕСТРАННИ ИНВЕСТИЦИИ ЗА 2007 И 2008 Г.
НЕТНИ ПРЕКИ ЧУЖДЕСТРАННИ ИНВЕСТИЦИИ ЗА 2007 И 2008 Г.
По данни на БНБ
Разбира се, преките чуждестранни инвестиции не са единствената форма на приток на външен капитал. През втората половина на 2008 г. нарасна външното финансиране под формата на банкови заеми и депозити. Именно това позволи финансирането на влошаващия се търговски дефицит.
Покриването на дефицита чрез банкови заеми обаче има обратна страна- намалява способността на страната да обслужва краткосрочния дълг чрез използване на натрупаните валутни резерви. Тази способност, както се вижда от Графика №3, е намаляла над три пъти, в сравнение с 2001 г.
ГРАФИКА №3
По данни на БНБ
На практика,
България се намира в нелека макроикономическа ситуация
Генерирането на излишъци не помага за свиване на търговския дефицит, но определено усложнява проблема с намаляващото външно търсене. Известното увеличаване на публичните инвестиции не може да компенсира намаляващия приток на чуждестранен капитал. Паралелно наблюдаваме свиване на валутния резерв и влошаване на външната платежоспособност на страната.
Парадоксално, препоръките в подобна ситуация са генериране на фискален дефицит и привличане на външно финансиране. Дефицитът позволява насърчаване на съвкупното търсене, а външните заеми дават възможност стимулирането на икономиката да се съчетае с нарастване на валутните резерви. Подобна политика е напълно съвместима с паричния съвет и дори се прилагаше до 2001 г.
Политиката на увеличаване на държавните разходи и генерирането на дефицити се подкрепя официално от МВФ и Европейската комисия, като по-малкото зло, в сравнение с рецесията. В България подобни мерки са още по-уместни, поради две допълнителни причини- равнището на държавния дълг е едно от най-ниските в Европа. И второ, няма никакви основания да се мисли, че фискалните излишъци намаляват търговския дефицит. При това положение, най-разумното решение за България е започването на преговори с Европейската комисия и МВФ за спешно външно финансиране, с оглед стабилизиране на външната платежоспособност и финансиране на умерен (1-2% от БВП) бюджетен дефицит.
В противен случай, 2009 година може да ни донесе доста неприятни изненади.
Роден е Дъстин Хофман, един от най-изтъкнатите актьори на американското кино от края на XX век
