АМЕЛИ НОТОМБ: ВИНАГИ ПИША НА ГЛАДНО
Писаха ми над 2000 души, но често след нотките на обожание в първите писма следва тон на разочарование. Помагайте, ако можете, но внимавайте: когато изпълненият с надежда установи, че вие сте просто човек, уверявам ви, той се изпълва с невъобразима омраза
Bulgaria News | 18.09.2010 14:40Главният герой в романа ви е изпратен в Ирак американски войник с наднормено тегло, който е прочел всичките ви книги. Толкова ли сте известна в САЩ?
Съвсем не, пътуванията ми дотам са по-скоро тайни, но самият факт, че произведение на белгийски автор е преведено в САЩ, е привилегия. Америка е много важна за мен, след осмия си рожден ден живях там три години, пътувайки междувременно до Китай и Бангладеш. Тази книга води началото си от една кратка статия, която прочетох през февруари 2009 г. във Филаделфия: ставаше дума за това, че броят на американските войници с наднормено тегло в Ирак е взел застрашителни размери. Темата ме заинтригува, разгърна се в съзнанието ми. Тъй като прекарвам голяма част от времето си в четене на писма, си представих, че този войник ми пише.
Правили ли сте проучване по темата за затлъстяването в Ирак?
Не, никакво, „проучвам” нещата вътре в себе си. Въплъщавам се в американския войник и пиша две-три неща, които може да са истина. А именно, че тази война не донесе добро никому, нито на Ирак, нито на Америка.
Наднорменото тегло се превръща в истински саботаж…
По принцип, войникът Мелвин Мепъл е негова жертва, но скоро състоянието му се превръща в подсъзнателен саботаж и той окарикатурява армията. Всъщност Мелвин казва, че носи в себе си телата на своите жертви.
Защо толкова често героите ви са хора със затлъстяване?Предполагам, че това е свързано с моите хранителни разстройства, включително прекараната тежка анорексия, която е най-добре известна на обществото. Беше много неприятно, но имаше и моменти на халюцинация, които сигурно много приличат на чувството у болния от булимия след криза: не удоволствие, а някакво ужасно облекчение. Живяла съм в Япония и бях фанатичен привърженик на сумистите, което също оказа влияние върху начина, по който възприемам хората с наднормено тегло – един вид полубогове, вдъхващи страх.
Показвате се много състрадателна, без никога да проявявате презрение. Такава ли сте наистина?
Алергична съм към презрението от всякакъв род. Не понасям онези, които смятат, че страдащият от наднормено тегло в крайна сметка си го е заслужил. Освен това съм чувствителна, възприемчива. Хората го разбират, иначе защо ще ми пишат толкова писма? Това, че съм известна, не е задоволително обяснение. Аз съм жертва на тази своя чувствителност, защото тяхното страдание не ме оставя безразлична. Пък и не знам как да се справя с това.
Това ви е проблемът – вие смятате, че притежавате „тайнствени сили”, а всъщност не можете да правите чудеса!Успях действително да помогна на няколко млади жени. Това ви дава желание да продължите да помагате, но трябва много да се внимава. Рискувате да си навлечете омразата на другия: когато изпълненият с надежда установи, че вие сте просто човек, уверявам ви, той се изпълва с невъобразима омраза към вас.
Твърдите, че са ви писали над 2000 човека. Липсата на писма означава ли за вас, че вече не ви обичат?
Имаше такова нещо в началото на кариерата ми, но не и сега. Често след нотките на обожание в първите писма следва тон на разочарование. Ако въпросът беше в това да се спечели любовта на другия, най-добрият подход е да оставите писмата без отговор.
Този отдавнашен навик е превърнал отварянето на писмата в ритуал, който описвате с хумор.Отварям пликовете с помощта на ножици, вдясно слагам писмата, които не искам да чета – обикновено най-дългите, – в средата оставям написаните с непознат почерк, а вляво – най-хубавите, като за десерт. Това ми отнема четири-пет часа дневно, един дълъг половин работен ден. Искат ми по малко от всичко – пари, работа или да уредя някому среща, като една белгийска монахиня, която искаше да се види с Бриджит Бардо. Колкото и да съм солидарна с белгийците, не знам как се урежда такава среща. Други са искали да ги срещна с Амели Моресмо, Жан-Мишел Жар, Шарън Стоун…
Повече никога ли не изпитахте безпокойство пред бялата страница?
Започнах да пиша романи на 17 години и сега, на 42 и половина, вече пиша шейсет и деветия. Винаги ме спохожда нещо, кранчето продължава да изпуска вода.
Казвате, че „пишете, налагайки си дисциплина и под въздействие на глада”.Винаги пиша на гладно, макар че аз винаги съм гладна. А що се отнася до дисциплината, всеки ден ставам в 4 часа сутринта, дори и зимата – опитах да работя по-късно, но написаното не е същото. Проклинам съдбата си! Но щом пусна компютъра, насладата е пълна. За двайсет години си дадох ваканция един-единствен път, за да изпитам комфорта на нормалните хора. Беше наистина ужасно, сякаш преживявах отново кризата на пубертета на тринадесетгодишните.
Защо никога не пишете в интернет?
Липсва ми желание, но това няма нищо общо с отричането или презрението. Скарана съм с технологиите, а и съм шокирана от срива в качеството на езика и от бедния речник, използван в имейлите. Преди да напишат писмо, хората мислят два пъти. Очевидно в интернет това не важи.
Амели Нотомб е белгийска писателка, която пише на френски. Родена е на 13 август 1967 г. в град Кобе, Япония. В детството си, като дъщеря на дипломата Патрик Нотомб, Фабиен — истинското име на писателката, живее в Япония, Китай, САЩ, Лаос, Бирма и Бангладеш.
От 1992 година писателката публикува по един роман всяка година. Има строг режим, пише по 4 часа на ден и се събужда преди изгрев слънце. Живее в апартамента си в Париж и по-рядко в Белгия.
Още за първите си два романа „Хигиена на убиеца” и „Любовен саботаж” Нотомб получава литературни награди, а през 1999 г. и голямата литературна награда на Френската Академия за романа „Изумление и трепет”.
Роден е Дъстин Хофман, един от най-изтъкнатите актьори на американското кино от края на XX век
